Базов лагер на Еверест, Непал
Април 2019
Бяха минали няколко дни от неуспешното ми начинание, което вместо с нов автомобил ме остави с малко спестявания. Същите намериха своята нова цел когато погледът ми беше привлечен от реклама на туристическа агенция докато разглеждах социалните мрежи. Трекинг до базовия лагер на Еверест. Звучеше ми прекалено лесно, чудех се дали наистина беше възможно. “Базовият лагер на Еверест” заседна като мантра в съзнанието ми и не излизаше от там през следващите няколко дни. Не предполагах, че човек може просто да стигне там само с вървене.
С Радка се познавахме от няколко години. Имахме общи приятели, които ни запознаха и от време на време ходихме заедно насам-натам. Бяхме ходили на рилските езера, качихме Вихрен и спахме в заслона на Кончето и на още куп други места. Казах и за рекламата, която съм видял. Наскоро нейната хазяйка била ходила там и и разказала. Попитах я - Ти искаш ли да дойдеш? Искаше, разбира се. Не беше сигурна, че момента е подходящ. Имаше някои неща, за които да помисли и да уреди, но след няколко дни двамата вече се бяхме записали.
Започнахме с приготовленията, купихме някои неща, които щяха да ни потрябват и които не ни се беше налагало да ползваме по нашите планини. Редовно гледах и видеа на пътешественици в YouTube. Така разбрах, че дори самостоятелно човек може да стигне до базовия лагер. Стига да е здрав физически и да се аклиматизира добре за височината по време на прехода.
За съжаление не успяхме да се съберем минималния брой участници и от агенцията ни върнаха парите. Вече сериозно се бях настроил за този трекинг и не исках да се отказвам. Предпочитам да пътувам сам или с приятели, без агенции, но Радка не се съгласи да тръгнем само двамата. Почти в последния момент успяхме да се присъединим към друга група, с друга агенция. Няколко години преди това бях качвал Митикас с тях.
Оказа се, че трекингът до базовият лагер на Еверест не е нещо необичайно. Много агенции го предлагаха. Всъщност, ‘нашата’ агенция работи съвместно с непалска. Не знам какво би се случило, ако бях тръгнал сам, но сега съм щастлив, че познавам хората, с които се запознах по време на това пътешествие. А то беше различно от всяко друго.
Събрахме се с по-голямата част от групата на летището и излетяхме към Доха. От тогава няколко пъти летя по същия маршрут, но така и не съм напускал летището. Вероятно градът е хубаво и със сигурност има какво да се види, но ще го оставя за друг път.
Беше късно вечерта и прекарахме няколко часа в лутане насам-натам из летището и неуспешни опити да поспим на пейките. Вълнението от предстоящото приключение започна да се засилва с настаняването в самолета за Катманду. Беше по-голям и пълен предимно с хора с азиатски произход, които се прибираха да видят семействата си. Бяхме избрали места и за двамата до илюминаторите, за да можем да гледаме навън. Първият непалец, с който размених няколко думи беше пътникът до мен:
- За Катманду ли пътуваш? Бил ли си там преди?
- За първи път отивам. Ти от Катманду ли си?
- Да, отивам да видя семейството си.
По време на онбординга звучеше ориенталска мелодия, която си намери място някъде надълбоко и всеки път щом я чувах при следващите полети коремът ми се свиваше. На отиване от вълнение, а на връщане от мъка.
Летището в Катманду не е голямо. Не се бавихме много и скоро вече бяхме взели визи, минахме проверките, взехме багажа, а отвън ни чакаше един от местните. Натоварихме се на едно бусче и потеглихме към хотела. Беше около седем часа вечерта. Гледах трафика през прозореца на буса и се чудех къде съм попаднал. Навсякъде беше пълно с автомобили, мотоциклети и пешеходци. Движението беше много различно от това в Европа. Оказа се, че през април, в този ден, в Непал празнуват Нова Година, което беше още една изненада. Всъщност не знам колко нови години празнуват там. Освен непалската по-късно разбрах за лосар, тибетската нова година, която се пада някъде през февруари и се празнува от народа на шерпите. Както и нашата нова година. На календарите в Непал дните по Непалския календар обикновено са оцветени в един цвят, а тези по Григорианския в друг, а месеците от двата започват и свършват по различно време.
В хотела се запознахме и с другите двама членове на нашата група, които бяха пристигнали в Катманду няколко дни по-рано. Иван и Тодор бяха двама приятели от Варна, които обикаляха българските планини и света заедно. Първоначално не бях разбрал, че те са част от групата и помислих, че са местните ни водачи. Иван имаше дълга къдрава коса, брада и мустаци, а Тодор беше висок и едър. Помислих си, че това са типичните хималайски водачи. Много скоро разбрах, че съм сбъркал и човекът, който ни посрещна на летището всъщност беше нашият местен водач.
Нямахме много време, усвежихме се след дългото пътуване и вечеряхме. Беше твърде рано за експерименти с храната, така че заложих на по-познати гозби. След вечерята се запътихме към стаите с илюзията, че след опита за спане на летището в Доха сега ще се наспим добре. Но ни съобщиха, че на летището в Катманду има ремонт и вътрешните полети бяха пренасочени. Затова трябваше да станем около един сутринта, да съберем багажа и да се натоварим отново на бусчето. Отново почти не спахме. Към нашата група за известно време се присъедини друга - брата на нашия водач с две момичета от Полша, които отиваха също към базовия лагер, но щяхме да се разделим след Намче базар и да поемем по различни маршрути.
Пътувахме няколко часа по тъмно и се опитахме да поспим през това време. И този опит не беше съвсем успешен. Бяхме напълнили буса до краен предел, част от багажа ни беше привързана отгоре на тавана, а и вълнението още не ни беше напуснало. Рано сутринта пристигнахме в Мантали, откъдето щяхме да летим за Лукла.
В Непал всичко е различно от това, с което съм свикнал у нас. Пред бюрата на авиокомпаниите, които бяха изнесени под навеси, от всички страни се блъскаха хора. Нямаше опашки, просто се опитваш да се добереш до бюрото и да си уредиш полета. С тази задача се беше заел нашият местен водач Дорчи Шерпа.
Мислех си каква бъркотия е всичко това. Веднъж видях кола да заобикаля по кръговото движение в насрещното платно. Няма светофари, може би видях само един по пътя. Навсякъде е пълно с военни, които изглежда изпълняват ролята и на полицаи, и на регулировчици, и на охрана на обществените места. Когато искаш да пресечеш просто тръгваш между колите. Няма пешеходни пътеки, никой не спира. В същия момент тази бъркотия ми се струваше и забавна. По-късно обаче щях да открия в нея една добре организирана система, която по нищо не отстъпва на организацията на движението в никоя европейска държава. Всъщност в Непал започнах да разбирам, че никой на никого не е длъжен с нищо, хората си вършеха работата без да си пречат. Чувствам се много по-сигурно когато се возя в автомобил или пресичам в Катманду, отколкото в София. Може би, всичко само изглежда като хаос за чужденците, но в този хаос има ред, който върши доста по-добра работа от това, което виждам в моята страна. А у нас е някак наобратно, в привидния ред хората всяваме хаос…
Допустимото количество багаж беше пет килограма салонен багаж и десет килограма чекиран, което изненада всички, но тези с повече багаж - повече. Чакахме да се качим на самолета вече няколко часа. Беше следобед, когато най-накрая ни съобщиха, че идва нашият ред. Аз и Радка заедно с момичетата от Полша и техният водач щяхме да пътуваме със следващия самолет, а останалите с по-следващия.
Новината ни подейства освежаващо и се посъвзехме след часовете на очакване в неизвестност. Не бързахме за никъде, но все пак можеше вече да сме пристигнали в Лукла. Оказа се, че има забавяне на полетите от предния ден. Нещо, което никак не е необичайно тук. Времето в Лукла често е неподходящо за полети. А и летището там е едно от най-опасните в света. Редовно има забавяне или отлагане на полети за следващ ден. Вече бяхме минали проверката в препълнената до пръсване неголяма едноетажна постройка и се редяхме пред малкия самолет когато изведнъж ни казаха да спрем и да се върнем зад оградата. О, не! Ще трябва да чакаме още незнайно колко дълго време. Персоналът на летището, обаче се забърза напред-назад. Чувахме напрегната комуникация, но не разбирахме какво става. Оказа се, че на летището в Лукла е станала злополука. Един от излитащите самолети се беше сблъскал с хеликоптер встрани от пистата. Имаше няколко загинали. Набързо решихме, че ще чакаме до другия ден вместо да се опитаме да стигнем с наземен транспорт до Лукла, което щеше да отнеме доста повече време. Прекарахме вечерта в градчето край летището в един семеен хотел, в който Дорчи ни заведе.
От една страна забавянето с един ден си струваше. Направихме кратка разходка, хапнахме улична храна - мекици от едно малко магазинче, които взимат с ръка и ти подават. А Дорчи се беше заел да приготви вечерята. Беше сготвил дал бат - варен ориз със супа от леща, към които могат да бъдат добавени зеленчуци, месо, хляб. Дал бат е национално ястие в Непал. Яде се често и по всяко време.
Обстановката, в която се намирахме ми се струваше почти нереална. Направих видеоклипче на хотела и го пратих на семейството ми. През цялото време нещо ме караше да се сещам за “Апокалипсис сега”.
На следващия ден подновиха полетите и отлетяхме за Лукла преди обяд. Решението да закусвам само едно-две варени яйца преди полета се оказа добро. Летенето в малък самолет е доста по-различно от това в големите самолети. Не съм сигурен доколко щях да задържа закуската в стомаха си, ако бях закусвал както обикновено.
Преди няколко стотин години един народ от Тибет прекосил Хималаите и се заселил по южните склонове на планината където се занимавал със земеделие, скотовъдство и търговия. От там се разселил по останалите части на Непал, Индия и Бутан.
На летището в Лукла ни очакваха носачите. Съвсем млади момчета, може би между петнадесет и двадесет годишни, стояха в очакване на пристигащите групи. Малко след като слязохме от самолета нашите носачи вече разпределяха багажа ни помежду си. Често ги наричат шерпи, но както Дорчи след време ми обясни, шерпа е народност, а хората грешно наричат носачите шерпи. Интересен е начинът, по който формират имената си - Дорчи Шерпа, Натър Шерпа, … Шерпа. След Шерпа също поставят името на клана, от който произлиза родът им. Веднъж Натър ме попита дали фамилното ми име е името на моето племе. Казах му, че моето племе са шопите, а фамилното ми име е просто името на цялото ми семейство.
Момчетата нарамиха раниците ни и тръгнаха. Всъщност моята раница почти през цялото време носих сам. Разбира се всички оставихме бакшиши в края на прехода. Но не ми се струваше редно още непълнолетни момчета да се товарят с по две големи раници, които ние си бяхме помъкнали. На двама човека се падаше по един носач, а почти всички от нас пътуваха с по две големи раници или раница и голям трекинг сак. По време на прехода туристите носят своите по-малки раници, а големите остават за носачите.
Отне ми малко време да преразпределя багажа в раницата ми така, че да е по-удобна за носене по време на трекинга и когато бях готов и сложих раницата на гърба си нашата група беше изчезнала. Видях само момчетата, които се изнизваха с раниците и ги последвах. По-точно би било да се каже, че се опитах да ги последвам. Едва ли имаше някой от тях над 18, но скоростта, с която се движеха, без значение от тежестта на раниците, които носеха, а те не бяха никак леки, беше такава, че се налагаше да подтичвам, за да не изгубя и тях от поглед. След мен със същите трудности се сблъскваха двете момичета от Полша. Някак си не бяхме разбрали къде изчезнаха останалите, нямаше начин да се движат напред пред носачите. Дори без раници, нямаха шанс. След известно време само цветът на някоя раница далеч напред, която разпознавах като наша ми показваше посоката на движение из тесните улички. Успяхме да се доберем до лоджата на Дорчи. Оказа се, че другите бяха изостанали някъде на летището и ги зачакахме. Не след дълго се появиха на прага. Починахме малко и трекингът започна.
Вечерта прекарахме в едно от селата след Лукла, наречено Пакдинг. Най-отпред, с по-пъргавите Иван и Тодор, вървеше водачът от България - Благо, а отзад, най-накрая с Радка вървеше Дорчи. Двамата изкараха заедно почти цялото време докато траеше трекинга. Желанието и ентусиазмът, които Радка притежаваше компенсираха физическата и подготовка. Макар понякога, когато пристигаше в лоджата последна, да изглеждаше като че е между нашия и другия свят и да нямаше и следа от ентусиазъм.
По пътя непрекъснато щяхме да срещаме малки стада от магарета, кръстоски между якове и крави в по-ниските части и якове в по-високите, които се използват за пренасяне на товари. С целия си товар те дори пресичат тесните, люлеещи се въжени мостове над реките. Няма наземен транспорт, всичко се пренася с животни, хеликоптери или на гръб. Носачите завързват багажа с въжета, които закрепват на челата си. В замяна получават минимално заплащане. Натър ми каза, че носачите дори плащат от надниците си за спането и храната по време на преходите. Това е причината, поради която бакшишът, който ще получат накрая е много важен за тях. В интернет може да се намери безплатният филм “Носачът - неразказаната история на Еверест” (The Porter - The Untold Story at Everest).
Беше ми направило впечатление, че когато прекосихме 3000 м.н.в. все още имаше дървета наоколо. Изглежда, че навсякъде е различно. Тук, в България, дърветата изчезват над може би 2400-2600 метра. А в протежение на целия път се натъквахме на огромни камъни, изписани с мантри, окачени молитвени знаменца и ступи - будистки олтари, както и молитвени колела. Покрай всички тях се минава от лявата им страна, колелата също се завъртат наляво. Знаменцата са в пет цвята, всеки от които символизира различен природен елемент. Винаги са в един и същи ред, от ляво надясно - синьо за небето, бяло за въздуха, червено за огъня, зелено за водата и жълто за земята.
Няколко дни по-късно, когато вече се връщахме обратно към Лукла и този път Дорчи беше оставил Радка малко по-назад и ми разказваше за живота в Непал и неговото семейство от храстите зад нас излетя мъжки Хималайски Монал. Тази птица е национален символ на Непал, но за съжаление не успях да го заснема. Мъжките имат украска от блестящо зелено, червено, жълто и синьо, както и гребен на главата, а женските са в кафеникав цвят. В интернет бях гледал видеа на леопарди, които навлизат в населените места и всяват паника у хората или пресичат някой от междуградските пътища, но ние не попаднахме на такава гледка. Недалеч от Пакдинг се намира манастирът, в който Натър служи. Разказа ми, че една вечер мъж се прибирал, но след като се бил почерпил прилично заспал някъде в гората. Така и не се прибрал, защото през нощта на него попаднал тигър.
На следващия ден закусихме и поехме на път. Обикновено по обяд спирахме в някое ресторантче край пътя да обядваме. Цените са доста приемливи за чужденци, макар и по туристическата тарифа, но с всяко изкачване по-нависоко и те растат. Често се хранихме с Дал бат, като от ориза може да се досипва допълнително. Непалците се шегуват като казват “Dal Bhat Power 24 hour” (Дал бат дава сила за 24 часа). В по-високите части на планината месото изчезва от менюто. По религиозни причини хората там не колят добитъка и не се предлага в ресторантите. Тази земя за народът на Непал е свещена и не бива да се осквернява.
Непалската кухня е интересна и определено се нарежда сред любимите ми. При следващото ми посещение в Непал опитвах различни ястия, включително улична храна и винаги оставах доволен, но така и не успях да запомня всички имена. Редовно посещавахме един шерпа ресторант съвсем близо до Буданат ступа, в който цените не бяха като за туристи и често хапвахме шерпашту (sherpa stew) - вкусна супа, приготвена със зеленчуци и нудли, в която може да се добави и месо, и пиехме шерпа чай или непалски чай с мляко. Непалците пият чай по няколко пъти на ден. Приготвят чая с мляко като варят чая заедно с млякото и добавят различни подправки. Никога не успях да докарам същия вкус когато се опитвах да го приготвя вкъщи.
В началото на прехода на много места пътеките се редуваха с иззидани стъпала, изкачването по които беше мъчително. На едно от местата за почивка между клоните на дърветата се откриваше тесен прозорец към “покрива на света”. За първи път виждах Еверест на живо. Непалците го наричат Сагарматха, а за тибетците е Чомолунгма. Тук някъде за първи път в живота си бях на три хиляди метра надморска височина. Още нямах представа как ще ми подейства тя по-нататък. Преди да заминем бях решил да си купя Диамокс, но се оказа, че в България не се предлага, а в Непал нямах време да търся. Оказа се, че не ми е бил и нужен. По време на това пътуване и някои следващи разбрах, че нямам никакви проблеми до пет хиляди метра надморска височина, а след това започва леко да ме боли главата, но болката бързо отшумява. Когато се изкачват големи височини има няколко важни правила - никакво бързане, включване на дни за аклиматизация, в които се качва на по-високо и се връща да се пренощува на по-ниско, и често пиене на течности, вода или чай. Открихме, че и бирата също върши работа, стига да се консумира с мярка. На висока надморска височина тялото се обезводнява много по-бързо, затова трябва да се приемат много повече течности.
На третия ден пристигнахме в Намче базар, известен като столицата на шерпите. Градът е разположен на склон на над 3400 метра надморска височина. Настанихме се в лоджата и излязохме на разходка. Тук щяхме да прекараме две вечери, за да се аклиматизираме за следващите дни.
Стаите в лоджите бяха малки, с по две легла и малко пространство, където да се остави багажа. Повече не беше нужно. В общото помещение покрай стените бяха наредени места за сядане, а пред тях маси и столове. Подредбата в голяма степен напомня на тази в старите български къщи от преди Освобождението. В шкафове по стените можеха да се видят излъскани до блясък медни прибори. Печка имаше само в това помещение. Вечер ставаше студено и във всяка стая бяха оставили дебели юргани. Една вечер опитах да не вадя спалния чувал и да ползвам юргана, но ми беше студено. По принцип държа на студ и не съм зиморничав, но там става наистина студено. Друга вечер опитах да се завия с един юрган върху спалния чувал. През нощта обаче ми стана топло и бутнах юргана на пода. По някое време Радка стана и се погрижи за мен като върна юргана обратно върху мен.
Разходихме се из града и обиколихме магазинчетата. Щяхме да пазаруваме на връщане, за да не носим излишен багаж нагоре. Все пак разпитвахме за цените. Не обичам пазарлъците, но не обичам и да плащам повече за нещо, което мога да купя на по-нормална цена. Установихме обаче, че трябва да поработя над уменията си за водене на преговори. Преди да се приберем от небето се изсипа проливен дъжд, който успя да ни измокри, а един от търговците беше изненадан колко българи има този ден в Намче. Преди нас го бяха посетили почти цялата група, която всъщност се състоеше от осем българи.
На следващия ден направихме малко изкачване до хотел Еверест вю (Everest view hotel), от терасата на който се откриваше гледка към върха, а преди него посетихме парк, в който е разположен паметник на Тенсинг Норгей, както и монумент с монтирани два камъка, донесени от бреговете на Мъртво море. Надписът гласеше, че в знак на дружбата между двата народа, на Непал и Израел, както и на връзката между най-високото и най-ниското място на земята, на брега на Мъртво море също са поставени камъни, донесени от Еверест.
През следващите дни програмата се повтаряше. Сутрин ставахме рано и след като закусвахме събирахме багажа и тръгвахме към следващото място, на което да пренощуваме. По обяд се отбивахме в някое от крайпътните заведения и обядвахме. На едно място дори имаше и сладкарница, за която се твърдеше, че е най-високо разположената сладкарница в света. Аз, разбира се, се възползвах от възможността и опитах няколко от десертите, които приготвяха. Дори надморската височина не успя да убие апетита ми за нездравословна храна. След Намче имахме още един ден за аклиматизация, но някъде около четири хиляди метра Светла се почувства зле и с Митко взеха решение да се откажат да вървят по-нагоре. За група от осем човека имахме четирима носачи и един водач от непалска страна. Организацията им беше безупречна през цялото време. Дорчи назначи един от носачите за техен водач и им организираха кръгов маршрут, а ние продължихме с поставянето на персонални рекорди за изкачена височина. Няколко дни по-късно се събрахме отново заедно в лоджата на Дорчи в Лукла.
Почти през цялото време времето беше слънчево. Валя ни за кратко слаб дъжд в един от първите дни и само понякога беше облачно. Но като цяло не мисля, че има от какво да се оплачем по отношение на времето. А на връщане, в Катманду беше по-топло с над двадесет градуса.
Тодор от Варна се беше захласнал по будитките обичаи и от време на време разпитваше Дорчи. Сподели, че жена му води курс по йога. Бяхме на пътеката когато решихме да направим кратка почивка. Свалихме раниците и се загледахме по върховете наоколо, а Тодор се опитваше да разбере повече подробности за една от будистките мантри и да кръстосва пръсти когато Дорчи каза - Но почакайте, имаме монах в групата. Той ще ни каже. - Погледите ни се насочиха към един от носачите, който тъкмо пристигаше и стовари големите раници, които носеше на гърба си от другата страна на огромния камък, зад който беше Тодор. Момчето ни погледна и се усмихна срамежливо. Усмивките на хората тук бяха едно от нещата, които те покосяваха. Когато след време си спомняхме и приказвахме с Динко, той ми сподели как и за него това е било едно от нещата, които са му направили най-голямо впечатление. А в този момент аз се опитвах да разбера. Той беше носач, на около 15, може би 16 години и в същото време монах. Не си представях монасите да работят или пък да са толкова млади. Оказа се, че когато е бил на около 6 години родителите му са го пратили в манастир. Стана ми доста интересно и исках да науча повече, но такава възможност се появи няколко дни по-късно.
До тогава не бях ходил на място, на което върховете се извисяват толкова нависоко в облаците. Гледките по време на прехода бяха невероятни. От всички страни бяхме заобиколени от скални гиганти с вечно снежни корони. Понякога се случваше да чуем падащи лавини, но не успяхме да ги видим.
След Намче обикновено групите тръгват да се катерят по дългата и стръмна пътека за манастира Тенгбоче. Ние обаче поехме по друга пътека, а през манастира щяхме да минем на връщане. На този кръстопът се разделихме с двете момичета от Полша и поехме през Доле и Мачермо към Гокио, връх който се извисява на 5357 метра надморска височина, а в подножието му има красиво езеро, носещо същото име, в което плуваха някакъв непознат за мен вид водни птици. Докато приближавахме лоджите при Гокио усетих за първи път болката в главата. Не бях сигурен дали е от надморската височина или заради вятъра. По пътя бях решил че вече сме прекалено близо, за да спирам и да вадя шапката от раницата и когато пристигнахме в лоджата изпих един Парацетамол и малко по-късно болката премина.
Изкачването на върхът беше включено в нашата програма. Станахме рано преди изгрев слънце и се запътихме по пътеката покрай езерото и нагоре, а когато стъпихме на върха пред нас се откри невероятна гледка. Наред с множеството по-ниски върхове, които се виждаха зад веещите се будистки знаменца, се разкриваха и четири от осемхилядниците - Макалу, Лотце, Чо Ою и Еверест. А долу се беше разстлал ледникът Нгозумба, който щяхме да прекосим на път за Драгнаг.
Преминаването през Нгозумба след Гокио беше от онези моменти, които ме натоварват и уморяват най-много. Не само физически, но ми действат и на психиката. Когато трябва да внимаваш за всяка крачка и да си съсредоточен на максимум. Така се чувствам и когато преминавам през някои от кемнопадите в нашите планини. Стори ми се цяла вечност и с нетърпение очаквах момента, в който щяхме да излезем от другата страна на ледника. А там, съвсем наблизо беше Драгнаг, където щяхме да прекараме вечерта.
Отново потеглихме рано на следващата сутрин. Този ден маршрутът ни преминаваше през един от най-трудните участъци, превалът Чола (Чола пас), където имаше най-много сняг в сравнение с всяко друго място, през което бяхме минали. Първо трябваше да се катерим по снега, а после, от другата страна, да слизаме по лед и камъни. Момчетата, които носеха багажа ни бяха обути с маратонки. Но бяха достатъчно способни, за да се справят с призвикателството, дори с големите раници, които носеха. Всъщност превалът не беше толкова страшен, колкото очаквахме, но за този ден бях заделил някои неща в малката ми раница, която носех сгъната в голямата и я дадох на момчетата. С Радка си бяхме купили котки, от аматьорските за по десетина лева, които поръчахме от популярен китайски сайт. Когато прехвърлихме най-високата част от превала реших да ги поставя и да слизам надолу с тях. На края на слизането бяха оправдали напълно цената си. Почти всички зъби се бяха изкривили и котките ми свършиха в кофата в лоджата на Дорчи на връщане. След превала следваше дълъг и сравнително равен участък, на който видяхме група италианци с велосипеди. Едно от нещата, които не бих направил е да бутам колело по планинските пътеки.
Планът беше да пренощуваме още веднъж преди да стигнем Горакшеп, последното място, на което има лоджи. Но групата ни се предвижваше с добро темпо и когато стигнахме мястото, на което щяхме да нощуваме имаше още доста време до залез. Така че решихме да не спираме, а да продължим директно към Горакшеп. Това удължи немалко преходът ни за деня, но пък си струваше. Докато почивахме на едно място покрай нас минаха няколко яка. Гледката беше като от научнопопулярен филм, а един от тях мина толкова близо до мен, че можех да го докосна, но не го направих. Всъщност беше кривнал малко от линията, която следваха останалите и се беше насочил право към мен. Така че трябваше да се отместя. Не бях сигурен, че той ще го направи.
Вървяхме докато недалеч пред нас не започна да се открива платото, на което беше разположено селцето. Селце не е точната дума, защото на тези места, които са в по-високите части на планината има само лоджи и ресторантчета. Не са обитавани целогодишно. Имахме леко стръмно спускане по камъните надолу, където изглежда няколко човека в далечината играеха футбол.
Дори тук местните не се отказват от джапанките си. Няколко пъти виждахме носачи, които бяха обути само с джапанки, на над три хиляди метра височина.
Иван и Тодор бяха намерили мястото, от което местните се снабдяваха с вода и се заеха с филтрирането и. Носех таблетки за пречистване, които така и не ползвах. Бях си купил шише с филтър, което свърши чудесна работа не само тогава, но и при други пътувания. С Динко решихме и ние да спестим някой лев и да отидем да си налеем вода. Все пак цените се качваха успоредно с надморската височина, а бяхме ударили вече тавана за непрофесионалистите. Навън беше тъмно и включихме челниците. Намерихме мястото, но не бяхме сами. Оказа се дупка в земята, на която отнема известно време да се напълни. Няколко местни я бяха наобиколили в очакване да се напълни достатъчно, за да напълнят тубите си. Нямахме късмет и не ни допуснаха да си напълним и ние от водата. Намерихме няколко доста малки дупки и успях да налея в шишето си вода с кафеникав цвят и всякакви дребни, плуващи частици. Обратно в лоджата Дорчи и Натър бяха много впечатлени когато изтисках от шишето в една чаша вода, на вид като от чешмата. Филтърът наистина работеше.
Изкачването на Кала Патар (5644 м.н.в.) не беше трудно, макар в началото на изкачването отново да започнах да усещам болка в задната част на главата. По мое мнение е по-лесно от това на спрягания за най-лесно достъпен петхилядник в нашата южна съседка. От върха се открива гледка към целия базов лагер. Не очаквах той да има такива мащаби. Огромна площ беше осеяна с жълти, оражневи, червени палатки. По мащаби беше колкото софийски квартал, може би и по-голям. И тук непрекъснато кацаха и излитаха хеликоптери. Понякога, в лоджите, в които отсядахме или по пътя, срещахме хора, които бяха станали жертва на височинната болест. Замаяни, трудно подвижни, някои имаха нужда от помощ и чакаха да ги вземат с хеликоптер и да ги отведат на по-ниско.
В този ден ми се отдаде възможността да потърся отговорите на някои от въпросите, които ме занимаваха. Отново трябваше да станем рано, преди изгрев слънце. Изненадата този път дойде от страна на Дорчи, който още спеше в общото помещение докато ние се изнизвахме навън, внимавайки да не събудим другите. Планът беше да качим върха, а след това да се върнем в лоджата за закуска и после да тръгнем към базовия лагер. Вече се бяхме събрали почти цялата група на върха, оставаше само Радка, и скоро започнахме залозите дали се е отказала или ще се появи с Дорчи по някое време. Главата вече не ме болеше и се опитвах да попия максимума от мястото и момента. Гедките, които се откриваха от тук бяха удивителни. Скоро обаче, реших да слизам надолу. Докато слизах, изведнъж забелязах познатата бавна и премерена стъпка на Радка, но този път не Дорчи и правеше компания, а момчето монах. Оказа се, че Дорчи беше получил възпаление на гърлото и беше отишъл до намиращата се наблизо болница. Не очаквахме да има такава на тази височина, до последното място, на което може да се отседне преди базовият лагер, но имаше. Реших да се присъединя към тях и да се кача още веднъж на върха. По пътя нагоре се разминахме с останалите от групата, а надолу Радка ходеше толкова бавно, че с Натър се опитвахме да забавяме колкото можем, макар стомасите ни вече да чегъртаха. Но това беше моментът, в който имах възможност да задам почти всички въпроси, които изникваха в главата ми и доста се разприказвахме.
След като слязохме от Кала Патар се върнахме в лоджата. Благо, Иван и Тодор вече бяха тръгнали към лагера, а ние с Динко, Радка и Натър решихме да хапнем и след това да тръгнем. Радка обаче се отказа да идва и остана да почива в лоджата. Ние с Динко тръгнахме с Натър и още едно от момчетата, на което не разбрах името. Пътят от Горакшеп до лагерът не беше никак труден, а и не отнема много време да се премине. Когато пристигнахме останалите от групата вече разучаваха ледника, а ние бяхме посрещнати от Дорчи, който се чувстваше малко по-добре.
След като слязохме от Кала Патар се върнахме в лоджата. Благо, Иван и Тодор вече бяха тръгнали към лагера, а ние с Динко, Радка и Натър решихме да хапнем и след това да тръгнем. Радка обаче се отказа да идва и остана да почива в лоджата. Ние с Динко тръгнахме с Натър и още едно от момчетата, на което не разбрах името. Пътят от Горакшеп до лагерът не беше никак труден, а и не отнема много време да се премине. Когато пристигнахме останалите от групата вече разучаваха ледника, а ние бяхме посрещнати от Дорчи, който се чувстваше малко по-добре.
След Горакшеп започна нашето пътуване обратно към Лукла. Следващата нощ прекарахме във Фериче, а на следващия ден имахме дълъг преход до Лукла. Разполагахме с още няколко дни да се радваме на гледките, които ни заобикаляха. Посетихме и манастира Тенгбоче, който беше затворен по времето когато пристигнахме, но Дорчи успя да уреди да влезем. Там се пази камък, за който се твърди, че има отпечатък на Лама Сангва Дордже, който медитирал неподвижно толкова дълго време, че краката му оставили отпечатък в камъка. За първи път прекрачвах прага на будистки манастир.
Пътят за Фериче минава през място, на което са пръснати многобройни малки ступи и плочи в памет на онези, които са загубили живота си в планината. Прекарахме известно време сред тях, бяха може би стотици. Обикаляхме и четяхме надписите върху плочите. Бяха на хора, дошли от всички краища на света. Човек трудно би могъл да остане равнодушен на такова място.
Когато пристигнах в Лукла и влязох в лоджата на Дорче Иван, Тодор и Благо вече бяха там със Светла и Митко, които ни очакваха. Динко също се появи след само няколко минути, а Радка беше още някъде назад. Разказвахме си за преживяното, а те също бяха останали много доволни от програмата, която им бяха направили с кръговия маршрут.
Бях споделил на Дорчи, че имам рожден ден и искам да купя някои неща, носех кутия бонбони през целия път с мен и кутията им малко се беше измачкала. Исках да съм сигурен в случай, че не остане време или не намеря откъде да купя тук. Уредихме малка почерпка за вечерта, но успяха да ме изненадат с тортата, която бяха приготвили.
На следващата сутрин отидохме на летището. Този път нямаше забавени или отложени полети и малко по-късно отново бяхме на летището в Мантали където се натоварихме на буса и потеглихме към Катманду. Този път пътувахме по светло и наблюдавахме с интерес случващото се и редуващите се около нас пейзажи. Направи ни впечатление как автобусите се разминават на милиметри един от друг. Как непрекъснато използват клаксоните, като предупреждение за другите шофьори. Видяхме и много камиони украсени със знаменца, рисунки на божества, гирлянди и пискюлчета. За съжаление не успяхме да се сбогуваме с Дорчи, който докато си занесем багажа по стаите и слезем обратно до рецепцията в хотела вече беше изчезнал.
На следващия ден ни предстоеше културно-историческа обиколка на някои от най-известните места в Катманду. Посетихме Пашупатинат, където наблюдавахме индуистка кремация. Това е един от най-важните индуистки храмове. Не бяхме допуснати в самия храм, защото не сме индуисти, но го разгледахме отвън. Намира се на брега на река Багмати, която е свещена за индуистите. Вярват, че ако човек завърши земния си път и бъде кремиран там той ще бъде освободен от цикъла на преражданията. Има няколко клади точно на брега на реката, а прахта се изсипва директно в нея. В комплекса има помещения, в които живеят хора, чакащи и техния час да настъпи. Храмът е и място обитавано от садху - аскети, които са се посветили изцяло на постигането на най-висшата цел в живота на индуистите. Посетихме още и стария дворец на Дърбар скуеър (Стария площад) в Патан, който сега е превърнат в музей и разгледахме интересни скулптури и други произведения на изкуството. От Сваямбху, храмът на маймуните, се разкрива невероятна гледка към Катманду. А звучащата от колоните ом мани падме хум допълнително правеше атмосферата някак дълбоко духовна. Буданат ступа е една от най-големите ступи в света и всеки будист трябва да я посети поне веднъж през живота си. Това място се превърна в любимото ми в Катманду и всеки ден, когато бях в Непал при следващите пътувания там започвахме и/или завършвахме деня. Ступата се посещава от множество туристи и поклонници. Обикаля се в посока на часовниковата стрелка, поне три пъти. Макар да е признак на неуважение към религията понякога хора вървят в обратната посока по някаква своя работа, докато по-усърдни поклонници се просват на земята, а след това се изправят съсредоточени в повтарянето на някоя мантра и така докато не завършат всичките си обиколки на ступата, които може да са над сто. За будистите 108 е свещено число и някои поклонници правят точно сто и осем обиколко около ступата. За целта имат допълнително намотани парчета плат или някоя друга дреха, с която да предпазват колената и лактите си. Бактапур пък е бил второто по големина от трите княжества в долината. Най-голямото било Катманду, а най-малкото Патан. Голям интерес представляваше архитектурата не само на новите, но и на старите сгради, която ми приличаше на смесица между индийска и китайска. За съжаление голямото земетресение от 2015 година беше срутило много от тях и работата по възстановяването им все още продължаваше. Навсякъде бяхме таксувани по тарифата за чужденци. В Непал има три различни цени - за непалци, за индийци, за които е съвсем малко по-скъпо, и за всички останали, за които разликата е колосална. Може да стигне до десет и повече пъти в сравнение с цената за непалци. Което започва да дразни по някое време, защото не всички, които посещават страната могат безпроблемно да се разделят с такива суми. Често някои от местните гледат дори на чужденците като на глуповати ходещи банкомати.
Преди вечерята, която бяха организирали от непалската агенция ни остана време за разходка. Разделихме се на групички и започнахме да обикаляме магазинчетата. Бяхме двамата с Рдка, която търсеше подаръци, но това и отнемаше доста време. Реших да разгледам магазинчетата и да се върна при нея. Мислех си, че няма какво да се обърка. Нещата не седяха така обаче за Радка. По някаква причина беше успяла да се загуби и след като не я намерих никъде на улицата и в магазините се върнах в хотела и казах на другите. Вече беше настъпило времето да се отправим към ресторанта, намиращ се на няколко преки от хотела. Благо остана да чака Радка, а останалите тръгнахме към ресторанта. След известно време Блго се появи, но от Радка нямаше и следа. Бях си купил сим карта още на пристигане от летището и имах интернет, но тя не нямаше. Тя обаче споделяше локацията си с мен. Поглеждах от време на време към картата с надеждата, че все по някое време ще успее да се свърже с интернет от някъде. И изведнъж наистина точката на картата светна и започна да се движи. Право към хотела. Казах на другите, че и аз отивам натам. Радка беше взела със себе си визитка на хотела и беше попаднала на човек, който да я заведе до там. Двамата заедно отидохме в ресторанта при другите. Там ни бяха сложили по една червена точка на челата още при влизане. Един от многото обичаи в Непал, наред с шалчетата, които подаряват когато те посрещат и изпращат.
По време на вечерята бяхме в компанията на двама представители на непалската агенция, вероятно собствениците. Сервираха ни няколко различни ястия и напитки, докато слушахме непалска музика и гледахме непалски танци. Това беше и последната ни вечер в Непал, а на сутринта отпътувахме към летището в Катманду, откъдето ни предстояха нови два полета докато се приберем вкъщи.
Всеки от нас отнесе по нещо от Непал със себе си. Казват, че Непал променя хората. Бях толкова очарован и обсебен от мисълта за Непал, че няколко месеца по-късно се върнах там отново. Непал е място, на което искам да се връщам постоянно.
Иван Панчев