Марди Химал
Октомври 2023
Докато чаках да се кача в самолета обявиха, че поради технически причини ще има закъснение на полета с половин час. Имах само три часа време за прекачване и когато обявиха още двадесет минути допълнително закъснение започнах да се притеснявам дали ще успея да хвана следващия полет. В крайна сметка излетяхме с час закъснение, но в Дубай ни оставиха на същия терминал, от който излиташе самолетът за Катманду и успях да стигна на време.
Макар да не бях поръчвал храна при резервацията, по време на втория полет ми сервираха. От дълго време имах желание да се върна в Непал, но все още не успявах да почувствам никакво вълнение от предстоящото пътуване. Вкусът на масала в разядката с нахут обаче събуди спомените от един друг свят.
На седалката отляво седеше непалец, с когото разменихме няколко думи по време на полета. Каза ми, че работи в Саудитска Арабия и се прибира за два месеца в Непал, за да види семейството си. Предложи ми от бирата, която си беше поръчал.
Рано сутринта самолетът се приземи на летището в Катманду. Бях се загледал в множеството къщи в типичен непалски стил, пръснати почти до където стигаше погледът. Ето, че отново бях на мястото, за което толкова често мислех.
Взех виза, купих сим карта, взех си багажа и се запътих към изхода. Не успях обаче да видя Натър никъде и останах да чакам отвън. Беше закъснял и отне известно време да се разберем кой къде се намираше. Чичо му и още един негов приятел също бяха дошли с два мотора и ни закараха до стаята му.
Разбира се, първото нещо, което направихме беше да пием чай, а след това двамата отидохме да обядваме наблизо. Още нямаше 12 на обяд, но заради дългото пътуване ми се струваше, че е късен следобед. Последните 24 часа бях спал не повече от три часа общо. Денят ми се струваше необикновено дълъг, но изобщо не чувствах умора. Само в таксито, което ни остави пред туристическия офис, откъдето взех разрешително за трекинг, за малко щях да заспя. Офисът беше съвсем близо до Тамел, туристическата част на Катманду и се разходихме из района. Тук винаги имаше най-много туристи в цялото Катманду. След като обиколихме и разгледахме магазинчетата взехме такси обратно до Буданат. Качихме се на терасата на манастира срещу ступата откъдето долу видях познато лице. Помахах и той ми отвърна и скоро към нас се присъединиха Чими и Чопел.
На връщане от Тамел се бяхме отбили до офиса на фирма за превози и купихме билети за следващата сутрин до Покара. Чопел ни беше предупредил за пътя до там. По-голямата част беше в ремонт и освен, че друсаше непрекъснато, отне и доста време докато пристигнем. Раздрънканият автобус се придвижваше бавно по прашния път и от време на време спираше, за да изчака движещите се насреща превозни средства. Много растения от двете страни на пътя бяха променили цвета си на кафеникаво-сив от натрупаната по тях прах.
Седалката пред мен се оказа повредена и редовно облегалката и се накланяше назад. Това създаваше повече неудобство на човека, който седеше на нея и се опитваше да не ме притеснява.
Билетите струваха по-малко от двадесет долара и за двамата, а малко след тръгването раздадоха на всеки по литър бутилка с вода. Спирахме няколко пъти и хапнахме в едно от многото крайпътни заведения. Непалският млечен чай там беше много вкусен, както и пърженият карфиол, който обядвах. Имах отново възможност да се наслаждавам на непалската улична храна.
Пътят се движеше от едната страна на стръмно спускащите се към коритото на река Тришули отвесни скали. Реката се образува от две други реки, вливащи се една в друга на границата между Непал и Тибет. Ракриваха се много красиви гледки, а широчината и на места изглежда надвишаваше петдесет метра. На няколко места край пътя от единия до другия и бряг имаше дълги висящи мостове.
След една от почивките Натър ми донесе чаша чай. Беше още горещ и въпреки капачето на чашата от друсането започна да се разлива през малката дупка в него. Когато пък се опитвах да отпия, капеше върху мен. Беше още твърде горещ за пиене, а когато се разливаше, освен че оставяше петна по късите ми панталони ме и пареше. Излях малко от него през прозореца, но автобусът така друсаше, че той продължи да се разлива през малката дупка.
- Съжалявам бай (брат), но няма да успея да се справя с това - Излях всичкият чай през прозореца и оставих чашката в полу-счупената мрежа за багаж на гърба на предната седалка.
В Непал се обръщат един към друг с брат или сестра, като имат различни думи за по-възрастни и за по-млади. Но няма нищо общо с жаргона, който ползваме у нас.
След пет вечерта пристигнахме в Покара. Човекът от предната седалка се оказа водач и Натър се беше заприказвал с него. Заедно с един носач водеха Джаспър от Нидерландия по същия маршрут, по който бяхме тръгнали и ние. Събрахме се с тях и вместо да останем в Покара и на следващата сутрин да търсим транспорт до мястото, от което да започнем изкачването, наехме джип да ни закара до там. Така спестихме един-два часа за следващия ден. Проверихме няколко хотела, но цените не се понравиха на водача и намерихме друго място, на което да пренощуваме.
Събудих се около 5:30 сутринта, слънцето обагряше небето в красиво червено. Останах в леглото още малко, закуската щеше да бъде сервирана в 7. Днес щеше да е първият ден от прехода ни.
Гледката към отсрещните хълмове беше като картина. В далечината се виждаха набраздените тераси на оризищата и цветните покриви на селцата, пръснати из цялата околност. А вляво се извисяваха блестящите в бяло върхове на Анапурна и Мачапучаре. Традиционната непалска музика, която се разнасяше от столовата пък допълнително омагьосваше сетивата и караше сърцето ми да бие с пълна сила.
Закусихме и тръгнахме към следващата цел - Low camp, буквално преведено ниският лагер, който беше разположен на 3050 метра според една от картите, а според GPS-а на телефона ми на 3000. Картите, телефонът и приложението, с което записвах трака показваха различни числа, но при всички положения имахме да качим поне 1200 метра височина.
Местните ни бяха казали, че предните дни е било все облачно, но слънцето се беше смилило над нас и успяхме да се порадваме на хубаво време. Поне до следобеда, когато заваля отново. Ту започваше да вали ситен дъждец, ту спираше или усилваше, а на няколко пъти премина в суграшица. Беше мокро, кално и хлъзгаво още от предишните дни. И тук каменните стъпала изградени в пътеките не бяха пестени. През този ден качихме вероятно стотици. От едно от местата, през които преминаваше маршрутът ни, хотел Best Camp се откриваше още една, този път пo-близка, гледка към Мачапучаре, но за съжаление разстилащата се мъгла не ни остави да се порадваме на неговата красота.
На две от местата, на които спирахме за чай бях питал за шерпа чай, но се оказа, че в тази част на Непал не предлагаха такъв. Вкусът му е леко солен, защото се прави от черен чай с добавено масло и малко сол. А млечният чай, който тук се предлагаше не ми се струваше толкова вкусен, колкото в Катманду.
След повече от осем часа преход пристигнахме в лоджата, която Чонг, водачът на Джаспър, беше резервирал. В столовата беше запалена печка и от нея се разнасяше приятна топлина, докато навън, с наближаването на вечерта температурата започна бързо да пада. Тук, на по-високо беше по-студено отколкото на мястото от предишната вечер. Починахме, вечеряхме и малко след това си легнахме. На вечерята бях поръчал и десерт- ябълков пай, но не очаквах той да бъде с нарязани ябълки и поднесен с пържени картофки. Беше обаче много вкусен, а порцията не беше никак малка. Дори не успях да се справя с цялата.
Този път бях оставил спалния чувал вкъщи, исках да тръгна с минимално количество багаж. Вечерта беше студено, завих се с одеяло и два юргана, но през нощта пък ми стана топло и останах само с единия юрган. Винаги когато ми става топло в такива условия се замислям дали наистина ми е топло или така ми се струва. При хипотермия увеличеният приток на кръв към кожата може да създаде усещането че ти е топло, когато всъщност тялото губи топлината. Това е причината понякога на много големи височини алпинистите, които са получили хипотермия да започнат да събличат дрехите си. Което води до фатални последствия.
На следващия ден имахме да качим около 500 метра височина. Сутринта станахме в 7. Днес преходът щеше да е по-кратък от вчерашния. Вече обаче усещах дразнене в гърлото. Едно куче се беше излегнало пред столовата и без да ни обръща особено внимание тръгна нагоре с нас. Пътеката продължаваше през гората, като и днес стълбите не бяха малко, но като че ли бях започнал да свиквам с тях.
Скоро излязохме от гората, която тук наричат джунгла и пред нас се откри панорама на целия път, който трябваше да изминем. На отсрещните хълмове бяха накацали покривите на чайните и лоджите между които се виеше пътя до мястото на следващата нощувка. Щяхме да пренощуваме в High Camp (Високият лагер), а на следващата сутрин да се качим до място, от което се открива още по-красива гледка и след това да започнем слизането надолу.
По обяд вече бяхме пристигнали и си почивахме. Пак ни беше валяло докато стигнем, но дъждът беше прекалено слаб, за да му обърнем много внимание. Намирахме се на 3550 метра надморска височина. Мъглата обаче скриваше цялата гледка наоколо. Някъде към 17 часът тя започна да се отдръпва, но не достатъчно. Все пак успяхме да видим малка част от това, което се надявахме да ни се разкрие в цялата си прелест в утрешния ден. В столовата имаше две момчета, братовчеди. Едното беше малко по-голямо от другото, което беше на 15 години.
- Много говори за неговата възраст - се беше пошегувало по-голямото. Така и не запомних имената им, но малкият наистина беше доста приказлив. Научи ме да играя непалска игра на карти.
Бях вече буден когато в 3:30 сутринта алармата се включи. Изобщо не ми се ставаше, но около 4 вече бяхме готови да тръгнем нагоре. Още беше тъмно и студено. Калта беше замръзнала и се ходеше по-лесно, но малко след като излязохме започна стръмно изкачване. Почти нямаше равни участъци, а стълбите отново бяха в изобилие. Където имаше възможност минавахме покрай тях. Бях ужасно гладен още преди да тръгнем. Необичайно беше за мен да изпитвам глад по това време на денонощието. Явно порцията мо-мо за вечеря не беше достатъчна.
Малки точици блещукаха по земята от светлината от челниците и телефоните ни. Започнах да спирам по-често и да си мисля, че вече ми е по-трудно, отколкото когато бях на 20. Но имаше и доста по-възрастни хора, които лека-полека напредваха нагоре. Записвах трака и когато стигнахме показваше един час и 38 минути от тръгването. Изобщо не беше много, но пък успя да ме изтощи.
Няколко колиби бяха разположени на 50-100 метра една от друга. В тях се предлагаше чай, кафе или можеше просто да поседиш на топло, за да се сгрееш. Гъстият дим от огъня вътре обаче ме накара да остана отвън на студено.
Започна да просветлява, отляво се извисяваше побелелият отвес на Анапурна, а отдясно се издигаха красивите форми на Мачапучаре. Върхът е висок 6993 метра и наподобява рибена опашка. Той е свещено място и изкачването му е забранено.
Изглеждаха съвсем наблизо и наистина величествено. Джаспър беше толкова въодушевен, че дори позвъни на майка си в Нидерландия, където вероятно беше около 3 или 4 сутринта. Изчакахме слънцето да се покаже и тръгнахме обратно надолу.
След като с Джаспър закусихме отидох в стаята и се завих с юргана, надявайки се да имам поне час за дрямка докато Натър и другите закусят. Още нямаше 8 сутринта, а вече бях много уморен. Нямах възможност за такава почивка обаче. Скоро Натър се появи и каза, че след малко тръгваме.
Водата в бутилката ми беше прекалено студена, на закуска изпих чаша чай и чаша топла вода, но по време на слизането реших да не пия от шишето, поне докато не се затопли малко от слънцето. Гърлото беше започнало да ме дразни повече. По пътя предложих да спрем за чай и поръчах два за мен, които донесоха в голяма халба.
Докато почивахме мъглата отново скри почти всичко наоколо. Джаспър реши, че ще обядва тук и останахме по-дълго време. Беше около 10 и изобщо не бях гладен още. Забавихме се обаче повече докато приготвят храната и другите решиха също да обядват. Аз бях решил да го оставя за по-късно.
Тръгнахме надолу, но не бях в настроение. По някое време изпреварих останалите и те останаха назад. Макар да бях уморен не усещах умората. Насреща се появиха три деца, момче на не повече от 9-10 години, друго по-малко и още по-малко момиченце. Поздравихме се и се заговорихме. И двете момчета говореха приличен английски. Питаха ме от къде съм, с кой съм. Дадоха ми визитка на тяхната чайна, която се намираше малко по-надолу край пътеката. Казаха, че са от Сидинг, селото към което и ние отивахме. След няколко минути слязох към място с няколко чайни и лоджи. Видях на едната логото от визитката и реших да изчакам другите там.
- Намасте! Как сте? - появиха се усмихната двойка мъж и жена.
- Намасте! Добре съм, благодаря! Срещнах вашите деца преди малко.
- Ах… - усмихна се мъжът и махна с ръка нагоре - те излязоха в гората.
Останахме за по чаша чай. С Джаспър се заприказвахме, което ми върна настроението. Казах му как от предишното място за почивка купих два Сникърса, за които човекът ми искаше 600 рупии. Попитах не е ли твърде скъпо и той каза, че мога да му дам 500. Така направих, а когато по-късно се зачетох на опаковката пишеше 50 рупии и срок на годност, който беше изтекъл преди около три месеца. Джаспър също си беше купил Сникърс за 300 рупии. Колкото по-високо беше, толкова и цените бяха по-високи. През това време другите бяха влезли вътре в чайната и си говореха със собствениците.
След по-малко от час успяхме да намерим хотел, в който да пренощуваме. Преходът ни беше завършил. В хотелската стая имаше баня, но не и топла вода, така че се изкъпах със студена. После разбрах, че само в моята стая не е имало топла вода. Поне вече навън не беше студено.
На следващата сутрин, след като закусихме и платихме сметката тръгнахме надолу по пътеката до мястото, на което спираха джиповете за Покара. Натоварихме в един от тях раниците и потеглихме. Шофьорът изглеждаше доста млад, но личеше, че има опит в офроуд шофирането. Пошегувах се, че пътят е същият като от Катманду до Покара, което разсмя останалите. На няколко пъти пресякохме неголяма река, като два пъти преминахме съвсем близо край два красиви водопада.
Хотелът, в който водачът на Джаспър беше направил резервация се намираше в туристическата част на града, съвсем близо до езерото. Покара е вторият по големина град в Непал. И тук, както в Катманду също беше пълно с туристи. От тук тръгват трекингите към района на Анапурна.
Малко след като се настанихме купих билет за полет до Катманду на следващия ден. Не успях да купя и за Натър от приложението на авиолиниите, но в хотела ни съдействаха и взехме неговия билет чрез тях. Полетът до Катманду щеше да отнеме само половин час, нямаше място за сравнение с десетчасово подскачане на седалката на автобуса. Така щях да имам повече време да обикалям града.
От хотела взехме скутер под наем и след като обядвахме тръгнахме към статуята на Шива от другата страна на езерото. Направи ми впечатление, че карахме в обратната посока и решихме да опитаме да заобиколим езерото от другата му страна. След известно време обаче включихме навигацията на телефона и обърнахме. Минахме през няколко големи булеварда след което поехме по криволичещия път нагоре през хълмовете.
Когато бяхме в Покара преди четири години бяхме стигнали до отсрещния бряг с лодка и от там се бяхме изкачили до Ступата на мира по пътека през гората. Тогава статуята на Шива още я нямаше. Тя е висока петнадесет метра и седи върху ступа с височина седемнадесет метра. Достъпът до нея, както и до Ступата на мира, където спряхме на връщане, беше свободен. А всички посетители трябваше да събуят обувките си когато ги посещаваха. И от двете места се откриваха много красиви гледки към езерото и Покара, заобиколени от зелени хълмове на фона на вечно бели планини.
Върнахме се за кратка почивка в хотела и пак излязохме, този път пеша. Крайбрежната улица беше пълна с магазини за сувенири, дрехи и туристическа екипировка. Докато вървяхме пред нас от пряката изскочиха Джаспър, Чонг и Пасанг, двамата всъщност бяха братя. Джаспър не беше от туристите, които прекаляваха с багажа и по време на прехода забелязах, че за Пасанг беше оставил само един спален чувал. Всички отидохме да вечеряме заедно в ресторант с традиционна непалска музика и танци.
На следващата сутрин платихме хотела, закусихме набързо и се качихме в таксито, което ни чакаше. Трябваше да сме на летището два часа преди полета за 10:40.
За разлика от летището в Катманду, това в Покара представлява модерна сграда от стъкло и бетон с безупречна хигиена. Пристигнахме малко след 8, минахме проверката и се оказа, че полетът ни ще е не в 10:40, а в 8:50, след по малко от половин час. Така щяхме да спестим доста чакане и щяхме да имаме повече време в Катманду.
Още преди 10:00 пристигнахме в Катманду. Може би половината места в самолета бяха празни. Оказа се, че макар да бяхме взели билетите по различно време местата ни бяха едно до друго. Yeti Airlines превозват с по-малки самолети, от тези с външни перки на двигателите, които нямам представа как се наричат.
Таксиметровите шофьори искаха твърде много пари и Натър се договори с двама човека с мотор и скутер, които ни откараха до неговата стая. Оставихме багажа и излязохме. След като не успяхме да се договорим с такситата да ни закарат до Бактапур продължихме по улицата към следващите, но един от тези, с които Натър беше говорил тръгна с таксито след нас и изглежда държеше да продължи преговорите за цената. Така от исканите от него 3000 рупии Натър успя да свали на 1000.
Бактапур е далече, миналата година успяхме да стигнем с автобус до там, но не успяхме да намерим такъв за на връщане.
Слязохме от таксито и свихме в дясно на входа на стария град, но пазачът поиска да платя за входа. Искахме първо да обядваме някъде, а после да разгледаме, но пазачът държеше да си купя билет, защото целият район беше към историческите забележителности според него. Входът за чужденци, които не са индийци е 1800 рупии, или 15 американски долара.
По това време се празнуваше Дашайн и много ресторанти и магазини бяха затворени. Успяхме да намерим един от малкото все още работещи ресторанти и след като обядвахме се разходихме наоколо.
Бактапур е едно от най-красивите места, на които съм бил в Непал. Бил е столица на едно от кралства в долината на Катманду и от 1979 е вписан в Списъка на световното културно наследство на Юнеско.
На връщане хванахме такси, което до Тамел ни взе 800 рупии. Докато се връщахме от Бактапур видях единствения светофар до тогава, на който трябваше да изчакаме на червено. По принцип тук трафикът се регулира от самосебе си или от полицията, а светофарите доколкото бях виждал, бяха рядкост.
Вечерта Чонг писа на Натър, че са пристигнали в Катманду с автобуса. Вече минаваше 21:00. Не разбрахме каква беше причината за толкова дългото им пътуване, но се радвахме, че бяхме избрали самолета.
Още миналата година исках да посетя новопостроената кула Дхарахара, която се беше срутила по време на последното голямо земетресение, но тогава все още не беше отворена за посещения. Както и в този ден. Самата кула беше вече построена, но около нея все още се строеше. Когато всички строителни дейности приключат вероятно ще бъде много приятно място, но дотогава има време. Един човек ме видя, че съм насочил телефона към плаката, опънат над входа. Ползвах камерата с Google Translate за да разбера какво пише. Беше нещо за фестивала Дашайн, който е един от най-почитаните празници в Непал. Време за семейни събирания, размяна на подаръци и благословии и сложни пуджи. Дашайн почита богинята Дурга, която е създадена от шакти, енергията на всички богове, въоръжена с оръжия от всеки един от тях. Навсякъде се разхождаха кози и пилета с незавидна съдба, които понякога се опитваха да избягат и ставахме свидетели на комични гледки на хора гонещи кози по улиците.
Тогава този човек каза нещо на Натър, който ми преведе, че можеше да влезем. Малко се почудихме пред въжето, което беше опънато на входа, но минах под него, а Натър ме последва. Стигнахме до кулата, предполагах, че вратата е заключена, но за да бъда сигурен, че няма да пропусна нещо проверих. Направихме няколко снимки и откъм единия край на двора един полицай ни свирна.
- О, май ще имаме неприятности - тръгнахме към изхода. Полицаят не ни обърна повече внимание и отиде на някъде, а ние излязохме и тръгнахме да търсим автобус или такси.
По улиците на Катманду винаги е пълно с полиция, включително въоръжени военни. Причината за което не разбирах, защото градът е доста безопасен, особено за туристи. Когато попитах Натър защо има толкова полиция тук той ми каза, че беше заради трафика по това време. Но не беше успял да ме убеди, че това е единствената причина. Бях чел за сравнително скорошните сблъсъци между армията и поддръжниците на комунизма, както и за един отдалечен район, в който имаше безредици и полицейски час.
Преди да отидем в Бактапур Натър ми каза, че се беше наложило скоро да замине за Лукла. Казах му, че няма проблем и ще намеря хотел, но той отвърна, че няма нужда и че мога да остана в неговата стая.
Решихме да вечеряме в някое от заведенията около голямата ступа. С тераса, от която да има гледка към нея. Седнахме в едно от тях и разлистихме менюто. Бяхме аз, Натър и Санге, един от неговите чичовци. Същият, който ни взе от летището когато пристигнах. И на тримата ни отне доста време да изберем нещо и накрая решихме да пробваме в друго заведения с тераса, където се случи същото. И в двете заведения в менюто почти нямаше нищо от местната кухня, беше като за туристи, които нямат интерес към нея. Накрая отидохме в същия ресторант, в който бяхме първия ден с Чопел и Чими. Всъщност това беше нещо между кафе, клуб и ресторант. Единственият чужденец там бях аз. Но с това вече бях свикнал.
На следващата сутрин Санге дойде, хванахме още един човек с мотопед на улицата, който за 300 рупии качи Натър и тръгнахме към Тамел. На много места на улиците имаше оставени чинии с храна и цветя по случай празника. Само че сега украсяваха с гердани от цветя също автомобилите и моторите. Част от магазините останаха затворени целия ден.
Изпихме по две малки чашки млечен чай, който купихме от жена на улицата. Тя седеше на земята, а пред нея беше наредила термоси с чай, дъвки, бисквити, чесалки, вода и кутии с цигари, които бяха отворени и хората си купуваха насипно от тях. През това време друга жена се опита да ми продаде някаква книга, доколкото разбрах на религиозна индуистка тематика, и която видях и други хора да продават. Опитах се да и кажа на непалски, че нямам нужда от книгата. Тя обаче направи странна физиономия, не беше разбрала нищо.
Понякога, когато се опитвах да кажа нещо на непалски Натър или не разбираше или се смееше.
- Защо се смееш? Грешно ли го казвам? - го бях питал веднъж.
- Просто произношението ти е много странно и звучи много смешно.
Тръгнахме към Дърбар скуеър (старият град в Катманду) и го прекосихме по цялата му дължина. Беше пълно с хора и пред много сгради имаше дълги опашки. Една от тях беше за живата богиня Кумари, която и този път пропуснах да видя. Изкачихме се до терасата на една от старите сгради на площада и поседяхме да погледаме преди да си тръгнем.
- Днес си късметлия! Входът за Дърбар скуеър е 2000 рупии. Никой не те извика да те таксува - смееха се Натър и Санге.
Исках отново да отида на кино в Катманду. Качих се пак при Санге и хванахме друг човек с мотор, при който да се качи Натър. Избрахме да гледаме индийски екшън, който никак не беше лош. Както и филмът, който гледахме предишната година. Изглеждаше, че Боливуд прави доста добри продукции. Всъщност когато бях дете бях гледал няколко индийски филма, записани на видео касети. И още тогава ми бяха харесали. Дори прабаба ми си спомняше за “Слонът, моят приятел”, който гледали незнайно коя година. Преди бях питал Натър за този филм, беше ми любопитно дали и тук беше такава класика. И той също го беше гледал. А актьорите в Индия са на почит със статута на божества. Един от най-известните и с най-дълга кариера, както и вече баснословна банкова сметка, беше Амитаб Баччан. Беше участвал в някои от филмите, които бях гледал като дете. Всяка неделя пред къщата му се събира тълпа, скандираща името му. Портите на къщата му се отварят и той се качва на платформа, така че да се вижда добре от всички дошли и ги приветства.
Непал и Индия, или както вече се нарича Бхарат, делят обща граница и имат доста сходства помежду си. Не случайно има отделни, по-ниски цени за индийци в Непал, отколкото за другите чужденци. Хиндуизмът е най-разпространената религия и в двете държави.
Трябваше също да намерим от къде Натър да си купи билет за Лукла. По време на Дашайн това се беше оказало не лесна задача. Чопел ни беше казал, че няма да може да лети директно до Лукла и ще трябва да сменя два полета. След като не намерихме работещ офис, а на телефоните на авиокомпаниите никой не отговаряше започнахме да търсим друг вариант - два дена с джип и един ден пеша, но и за това ударихме на камък. Накрая отидохме в залата за снукър и макар че не ми се играеше, защото не бях добър се съгласих да направим една игра с Натър. Беше забавно, дори победих Санге в следващата игра. Вечеряхме в Шерпа кичън, шерпа ресторантът в една пряка при ступата, който редовно посещавахме предишната година.
На следващия ден обядът беше в стаята на Натър. Отидохме до близкото магазинче за продукти. Бях се загледал в нещо, което не бях сигурен дали е тиквичка или краставица. По-късно не успях да разбера и по вкуса, но беше вкусен зеленчук. Натър искаше да сготви и предполагах, че ще отнеме доста време. Но бях доста изненадан когато след не повече от двайдетина минути оризът и супата за дал бат бяха готови.
По случай празника много от хората, които срещахме навън, особено жените и момичетата, бяха облечени в красиви традиционни дрехи, сари, също како тези, които се носят в Бхарат (Индия). А челата им бяха помазани с червена боя. Дори едно бяло улично куче също беше помазано с червено по челото.
Беше изникнала възможност за Натър да пътува вечерта с джип, но не му беше лесно да вземе решение. От една страна трябваше да отиде да помогне на семейството си, от друга искаше да останем заедно. Реши да остане в Катманду и да потърси друга възможност за пътуване следващите дни.
На другия ден взехме скутер под наем и заедно със Санге и неговия мотор отидохме да разгледаме храм, на около час път от Катманду. Името му звучеше като “Панча Махалаксми”. По пътя се отбихме и до още няколко храма. На тези места нямаше туристи, бях единственият чужденец, всички други бяха непалци.
Натър беше намерил друга възможност да пътува и стана малко след полунощ, за да отиде на мястото където джипа щеше да го очаква. Исках да го изпратя до там, но се отказах, защото бях разтегнал сухожилие на глезена и щях да го забавя. Слязох с него до входа на къщата където се разделихме. Беше много странно, че оставах сам в стаята му в Катманду, а той заминава. Беше ме налегнала тъга, не знаех кога пак ще се видим.
Последните два дни прекарах със Санге, който сутрин идваше да ме взима и обикаляхме. Предимно извън Катманду. Бях му казал, че не искам да го притеснявам и мога да остана сам, но той каза, че тези дни щеше да бъде свободен и нямаше нищо против. Ходехме на места, повечето от които са извън туристическите програми на агенциите. Разбира се, не пропуснахме също и храмът на маймуните и Пашупатинат. В Намобуда, храмов комплекс извън Катманду, се провеждаше пуджа, нещо като будистки вариант на християнската литургия. В предните редици седяха и изричаха молитви монаси в жълто расо и с червени шапки, а отзад в червено расо пък седяха малки деца, също монаси.
Разбрах, че в покрайнините на Катманду все пак имаше няколко светофара.
Един ден, докато карахме извън града, се разминахме с друг мотор, на който се оказаха братът на Санге, Дорже с жена му и племенниците им. Продължихме заедно и отидохме до една от високите бамбукови люлки, които бяха вдигнати на много от местата, покрай които бяхме минали. След децата беше дошъл и моят ред да се полюлея на нея. После се отбихме в един семеен ресторант край пътя. Най-възрастната жена от семейството ме гледаше все едно за първи път в живота си виждаше чужденец и с неприкрито вълнение непрекъснато разпитваше нещо. Когато обядът беше готов реших този път да се храня по непалски обичай, не с прибори, а с ръка.
Вечерите прекарвах сам в стаята на Натър. Отбивах се пеша до ступата, правех няколко обиколки и се прибирах. Понякога се случваше на улицата да ме заговорят. В тази част на града, макар и в близост до ступата, където винаги имаше много туристи, не се срещаха други чужденци.
- Намасте приятел! На къде си тръгнал? - питаха изненадани.
- Намасте! Прибирам се.
Вечерта преди полета обратно към вкъщи ме бяха поканили на вечеря у Дорже. Заедно със Санге имат още един брат и тримата живеят на по един етаж от голяма къща, заедно с родителите си. Бях донесъл на Дорже няколко марокански банкноти, запазени от пътуването до Мароко. Той имаше колекция от банкноти и когато имах възможност му носех от местата, които бях посещавал. След вечерята Санге ме закара обратно до стаята. Уговорихме се и по-късно през нощта дойде, за да ме закара до летището.
Иван Панчев
Снимки от това и други пътувания до Непал може да видите тук