Мароко
Май 2022
Бяхме прекарали последните няколко дни в Мадрид. И за мен и за Момчи това беше първото ни посещение там. Разгледахме основните забележителности в централната част и сега започваше следващият етап от пътуването.
С Момчи се запознахме на Рила, бяхме единствените участници в курс по зимно планинарство през 2020. Имахме късмет - точно когато курсът свърши и си тръгнахме бяха взели решение от следващия ден да затворят всички хижи като превенция срещу коронавируса. От тогава бяха минали три години през които Момчи от начинаещ в катеренето и планинарството вече беше навъртял доста четири-хилядници. Предложих му да направим изкачване на Тубкал, най-високият връх в Северна Африка, намиращ се в Атласките планини в Мароко. Сахара беше толкова близо, че нямаше как да я пропуснем, а и никога не бях стъпвал в пустиня. Сами организирахме цялото пътуване. На връщане пък бяхме взели билети от Барселона за София. Цената, която платихме на човек за всичко в Мароко беше половината от това, което нашите туристически агенции взимаха. А освен това можехме да разполагаме с времето си там както пожелаем.
Неприятен пропуск от моя страна беше, че не бях обърнал внимание на задължителния PCR тест за полета Мадрид - Маракеш. Това ни струваше по сто и петдесет евро на човек, вместо седемдесет и пет, които щяхме да платим ако бяхме направили тестовете предния ден. За щастие имахме достатъчно време преди полета.
Бяхме купили билети за икономична класа. Един от стюардите обаче ме попита дали бих сменил мястото си, за да може семейство с малки деца да пътуват заедно. Нямах нищо против и след малко седях на реда с аварийните изходи и просторно място за краката, а след малко до мен се настани и Момчи. Летището в Мадрид, от което летяхме за Мароко е огромно и самолетът маневрира дълго докато стигне до пистата. Бях се загледал през прозореца и дори бях забравил, че самолетите се движат високо в небето.
Скоро след това взехме раниците от лентата с багажа, минахме проверките на летището в Маракеш и излязохме. Разбира се, в Мароко никой не го беше грижа за нашите PCR тестове. Навън вече беше тъмно и се загледахме в тълпата пред летището. Един човек държеше лист с името ми и тръгнахме към него. Щеше да ни остави близо до риада, както наричат хотелите в Мароко, защото той се намираше в Медината - старата част на града и не беше възможно до него да се стигне с автомобил.
Минаваше полунощ, но улиците бяха пълни с живот. След като таксито ни остави нарамихме раниците и тръгнахме след човека, който беше дошъл да ни отведе в риада. Показа ни някои от ориентирите, по които можехме да се върнем там, ако излезем. Минахме по тесните криволичещи улички, които в някои части бяха покрити.
Сградите в стария град са изградени от камък с цвят, подобен на охра. Спряхме се пред непретенциозна врата с метално чукало на нея, но след като тя се отвори пред нас се разкри цалата прелест на близкия изток. Малкото фоайе, което беше и рецепция, водеше към красив вътрешен двор с малък басейн в средата. Това е традиционният стил, в който са построени повечето риади тук. В стаята ни очакваха чай и сладки.
Атласки планини, трек до връх Тубкал (4167 м.н.в.)
На следващия ден закусихме и приготвихме багажа. Щяха да ни вземат преди обяд и с кола да ни закарат до Имлил. Имахме малко време, което оплзотворихме като разгледахме риада. От терасата, където бяха опънали простори и оставили няколко шезлонга се откриваше 360-градусова гледка към Маракеш.
На път към Имлил спряхме до един банков офис, защото не бях обменил пари и нямах почти никакви дирхами. Преди мен имаше четири човека, но всичко се случваше толкова бавно, че половин час по-късно пред мен бяха трима. Тук никой не бързаше, а банките можеха да разполагат с чуждото време и пари както им беше угодно. Шофьорът се приближи и каза, че е време да вървим. Не успях да обменя пари, но скоро разбрахме, че това няма да е никакъв проблем. В Мароко приемат плащания както с дирхами, така и с долари и евро.
До средата на 20 век страната е била френска колония и всички надписи по сградите и уличните табели са на арабски и френски. Отново се сетих за изгубените години в гимназията и пропуснатата възможност да науча френски.
Докато чаках в банката Момчи се беше заговорил с един от местните. Той пък не беше взел нищо, с което да се предпазва от слънцето и когато се качих в колата видях шалът, който до преди малко беше на главата на мъжа на неговата. Беше се спазарил да го купи и също беше получил кратък инструктаж как да го намотае.
- Малко намирисва, но ще ме пази от слънцето.
Бяхме решили, че през цялото време ще сме заедно с двойката, с която се возихме до Имлил, но когато пристигнахме там се оказа, че всяка групичка си има собствен водач и план. Освежихме се с чай и се запознахме с нашия водач Омар, който също проведе инструктаж за намотаване на шал на главата. По идея на Момчи решихме освен снимки да записваме и видео.
Времето напредваше и тръгнахме нагоре. Предстоеше ни няколкочасов преход до хижата, която носеше същото име като върха - Тубкал. Носехме малките раници, а големите бяха натоварени на мулета, заедно с провизиите. Освен водач имахме и готвач, който вървеше заедно с мулетата пред нас. Омар отговаряше на всичките ни въпроси и даваше всичко от себеси, за да се чувстваме добре. Разказа ни за трагичен инцидент, който се беше случил преди няколко години и оттогава преходите в планината бяха разрешени само с водач.
Пътеката се виеше успоредо на реката, която извираше някъде високо в планината и можеше да се проследи до няколко километра югозападно от Маракеш. Стигнахме до място, наречено Шамхаруш, почитано и посещавано от хора от близо и далече. Разминавахме се с млади момичета, повечето водени върху мулета, които идваха или си отиваха с надеждата, че посещението на това място ще им помогне да си намерят съпруг или да заченат. Настанихме се на една от масите на покривната тераса и наляхме чай в чашите, който всъщност е много популярна напитка в Африка и Азия. Скоро обядът също беше готов и Омар започна да сервира. Не само че беше вкусен, но беше и изобилен. С количеството което ни донесоха можеха да се нахранят още двама. Трябваше да си набавим достатъчно калории за прехода.
След като обядвахме и отпочинахме продължихме по пътеката. Още една група, състояща се от трима англичани беше тръгнала заедно с техния водач по същото време от Имлил и се засякохме по време на обяда. Рано на следващата сутрин щяхме да тръгнем заедно към върха.
Спирах често за вода, снимки и видео и изоставах след Момчи и Омар. После ги настигах, но това започна да ме уморява и реших да не ги гоня. Бяха спрели на място, където имаше няколко малки каменни постройки, едната от които беше нещо като кафене. Подът беше покрит с рогозки, а навесите предлагаха изкушаваща сянка. По близките възвишения тук-там се забелязваше и сняг. Момчето от кафенето започна да свири на струнен инструмент, който на вид приличаше на бузуки, но не беше. Не успях да разбера как се наричаше. Омар пък взе една кофа, която послужи за дарбука и двамата запяха докато ние си почивахме.
Някъде около шест вечерта пристигнахме в хижата. За около половин ден бяхме изкачили хиляда и четиристотин метра и вече бяхме на 3200 м.н.в. До върха оставаха още почти хиляда метра, които щяхме да изкачим рано на следващата сутрин. Хижата беше пълна, англичани, французи, немци, испанци... Ние бяхме единствените българи по това време. Нощта прекарахме в стая с още десет-петнадесет човека. Беше доста задушно, от някъде се чуваше отворен прозорец, който вятърът запращаше ту в една, ту в друга посока. Но изглеждаше, че никой нямаше желание да се разправя с него.
Закуската ни беше сервирана в четири сутринта, а в пет вече бяхме започнали изкачването. Бяхме се събрали две групи, нашата и англичаните с техния водач. Единият от тях обаче се отказа още на тръгване и до върха стигнаха само двамата братя, които бяха крайно неподходящо облечени за трекинг. Единия беше с пуловер, а другият по риза и яке. А за ръкавици единият ползваше чифт чорапи. Но това не ги спря нито за миг.
Все още беше тъмно и се придвижвахме с включени челници. Вървяхме през твърд и стабилен сняг и изкачването ни отне близо два часа и половина. Около седем и половина сутринта бяхме на върха. В раницата си носех котки, но през по-голямата част от изкачването не се наложи да ги слагам. Малко преди върха обаче, минахме през доста техничен терен, където трябваше много да се внимава, защото падането щеше да има тежки последствия. Когато тръгнахме обратно към хижата казах на Омар, че слагам котките, но той беше избрал по-безопасен маршрут за на връщане и те си останаха в раницата.
Още преди да стигнем върха започна да вали сняг, а когато вече се спускахме върхът се беше скрил зад гъста завеса от мъгла. Вятърът развяваше падащия сняг във всички посоки, беше се извила снежна буря. Групите, които бяха тръгнали по-късно започнаха да се отказат. Благодарение на ранното тръгваме ние успяхме да се качим на върха. Върху пухенката бях облякъл мембраната, а раницата покрих с врадения дъждобран. Това обаче не помогна, вятърът развяваше дъждобрана навсякъде и навяваше сняг под мембраната. Раница и пухенката ми бяха мокри. Снегът вече се беше размекнал, а на места стъпвахме върху лед. Подхлъзнах се веднъж, но единият от англичаните падна няколко пъти. Обувките им също не бяха подходящи. Аз пък бях решил да тествам как ще се представят в такива условия моите barefoot, с които бях и на Арарат, но само да атакуващия лагер. Бях гледал няколко видеа и ми се струваше, че за Тубкал мога да ги пробвам до горе. Останах доста доволен и не очаквах, че ще се представят така добре.
Когато влязох в столовата Момчи вече почиваше на една от пейките. Опитах да изсуша дрехите си колкото мога докато тръгнем надолу към Имлил, но това беше невъзможно. Въпреки дъждът на слизане, в Имлил беше слънчево и топло. Следобяд ни оставиха в хотелът, в който щяхме да пренощуваме, а на сутринта дойде да ни вземе Мохамед. През следващите дни той беше нашият шофьор и гид.
Из Мароко
Поехме на изток, целта ни беше Мерзуга, която е съвсем близо до границата с Алжир. На наше разположение беше цял бус с два реда седалки. Пейзажът беше един и същ през цялото време - земя с цвят на охра, камъни и палми. На въпроса с какво си изкарват прехраната тук Мухамед отговори “Предимно с отглеждане на фурми”.
Къщите имаха същия цвят като земята, бяха изградени по стар стил от кирпич. Някои бяха изоставени и се рушаха, напомняйки за отминали вече времена. Пътят ни минаваше съвсем наблизо до ксарът Аит Бенхаду, укрепено селище с високи кирпичени стени и кули. Много от къщите му и до днес са дом на арабски и берберски семейства. Но успяхме да го видим само отдалече. Посещението му не беше включено в нашата програма.
Мохамед ни откара към клисурата, която носеше името на реката, която я беше изкопала - Дадес. Отвесните скали падаха право надолу, от двете страни на реката. Много преди тук да стъпи човешки крак районът е бил дъно на море, чиито коралови рифове и до днес дават поминък на местното население. В една от работилниците видяхме как след като полират древните вкаменелости те се превръщат в красиви предмети - от дребни украшения до плотове за мивки и интериорна декорация.
Оказа се, че тук също имат празник на розата и също като нас извличат от нея розово масло. В едно от крайпътните магазинчета бяха оставили на показ голям съд, наподобяващ казан, в който приготвяха маслото.
За разлика от планината тук беше доста по-топло. Мохамед ни заведе в магазина на негова позната откъдето си купих шал, който да увия на главата си, или както ние го наричаме - чалма. В пустинята това не е просто мода, хората са се приспособили към условията и са намерили за това най-добрия възможен начин. Но по-ценната ми придобивка бяха панталоните, тип шалвари, които веднага замениха анцугът ми и се почуствах доста по-свежо.
- Тия панталони са екстра! Все едно съм само по бельо!
По пътя към пустинята се отбихме и в магазин за килими. Състоеше се от няколко помещения, в които беше изложна готовата продукция. Обясниха ни, че се изработват от тъкачки, които са обединени в кооперативи. Когато някой килим се продаде, тъкачката която го е изработила получава част от платената цена. Обявените цени, разбира се, бяха поне двойно по-високи от това, за което може да се спазариш. Седяхме на пода, пиехме чай, а Момчи се беше въвлякъл в преговори:
- Този килим е изтъкан от камилска вълна. Използваме само вълната от шията на камилата. Можеш ли да си представиш колко камили са необходими, за направата на такъв килим? - домакинът ни се опитваше да договори цената. Имаше много хубави килими, но нито ми трябваше нов килим, нито имах възможност за такива разходи. Което не спираше търговците - Няма проблеми. Имаш ли кредитна карта? Приемаме плащания с карта. Не се притеснявай, няма да носиш килима в самолета. Ще ти го доставим у вас...
Мохамед ни каза, че търговците имат договорка с фирмите за доставка и получаваха отстъпка от цената. Така можеш да си купиш килим от Мароко и той да пристигне в дома ти без да е необходимо да се занимаваш с транспортирането му.
По пътя се разминахме със семейство номади - Вече ставаше по-топло и напускаха пустинята. Отиват към планината - каза Мохамед. Колкото по на изток се придвижвахме толкова повече пясък покриваше земята. В далечината играеха малки пясъчни завихяния, подобни на мини торнадо. Мохамед паркира буса в двора на хотел, разположен на края на селището. Или в началото на пустинята.
За първи път се качвах на камила. Имахме възможност да избираме да яздим камили или да се возим в джипове през пустинята. Ние избрахме камилите и за двата дни, на отиване и на връщане от берберския лагер. Хасан вървеше отпред и водеше камилата, която Момчи яздеше, а моята беше завързана зад нея.
Малко преди залез направихме кратка почивка. Слънцето се спусна ниско над хоризонта и обагри пясъците. С Момчи изкачихме една дюна и направихме куп снимки и едно-две видеа докато Хасан ни чакаше при камилите. Беше тихо и красиво, безкрайно море от пясък. Помислих си, че някой ден трябва да споделя тази гледка със Сашка. Останах запленен от красотата на пустинята по същия начин както от тази на белеещите се върхове, извисяващите се високо в небето.
Малко преди да се стъмни пристигнахме в лагера. Представях си берберския пустинен лагер по друг начин. Мястото, на което прекарахме вечерта обаче, макар никога да не бях посещавал берберски лагер, нямаше нищо общо с такъв. Докато пътувахме из пустинята няколко пъти забелязах над пясъците да се подава тръба. Мястото, на което бяхме беше луксозен пустинен къмпинг. В шатрата ни имаше дори баня с течаща вода. Илюзиите ми как ще прекарам нощта в Сахара на килим под навес или под открито небе се изпариха. Леглото не отстъпваше по нищо на тези в петзвезден хотел. След вечеря бяха организирали берберска вечер с музика и танци. Част от гостите също се опитаха да посвирят, а Хасан поведе танц, който приличаше на хоро.
Рано сутринта отново се качихме на камилите и поехме прз пустинята обратно към хотелът, в който Мохамед ни очакваше. Остави ни в Маракеш като ни даде някои съвети и се разделихме. Каза ни да не обръщаме внимание на хора, които предлагат да ни помогнат, защото ще искат пари от нас. Те изглежда бяха сменили тактиката. Докато търсехме дворецът Бахия ни заговори едно момче. Каза, че учи английски, ще ни помогне да намерим двореца и не иска пари. Преди това обаче ни прекара през магазина на човек, който му беше или роднина или приятел. Показа ни от къде да минем след това на път за двореца и изчезна. Разгледахме магазина, но не си купихме нищо.
Момчи ме изчака отвън докато разгледам двореца. На връщане от Сахара му беше станало лошо и още не се чустваше добре. Хепчетата, които пи не помогнаха и взе решение да се прибере в България. Аз реших да продължа по план и останах сам последните няколко дни.
В Бахия нямаше никакви мебели, но архитектурата, детайлите и дърворезбите бяха красиви. Дворецът е построен през 19 век като строителството започнало от великия везир Си Муса и завършено от неговия син, също велик везир Си Ба Ахмед ибн Муса. Днес е една от най-посещаваните туристически забележителности в Маракеш.
Опитите ни да влезем в една от джамиите наблизо останаха неуспешни, отвън изглеждаше, че е затворена. Друга голяма забележителност беше бояджийницата за кожи. Представляваше голяма открита площ с множество басейни, в които боядисваха кожата. Когато отидохме там нямаше никакви туристи, нито работници. Не останахме много дълго. На снимки мястото може да изглежда интересно, но на живо не е. А и миризмата беше отвратителна. Местен човек се опита да приложи същата схема за припечелване. Не искаше пари, за да ни покаже пътя до мястото, но трябваше да разгледаме един магазин наблизо. По пътя от риада към големия площад имаше по-малък, който беше известен с магазините си за подправки.
Момчи отпътува и останах последните дни в Мароко сам. На големия площад имаше много офиси на фирми, предлагащи екскурзии. Бях се записал за екскурзия до Есауера още докато бяхме двамата в Маракеш. Сутринта отидох на площада да чакам буса. Беше пълно с туристи и бусове на различни фирми, които тръгваха на някъде. По пътя спряхме в работилница за производство на арганово масло. Няколко жени, работещи в кооператив, се трудеха над пресите докато ние разглеждахме наоколо. Всички туристически бусове спираха встрани на пътя, където няколко стада кози се бяха накатерили по дърветата.
Есауера е разположен на брега на Атлантическия океан и има по-различно излъчване от Маракеш. Тук атмосфрата се усеща по-средиземноморски тип, но в арабски вариант. Шофьорът определи часа, в който трябваше да сме при буса и всеки тръгна нанякъде. Няколко часа обикалях крепостните стени, главната търговска улица и малките преки, рибния пазар, заведенията за хранене и плажа. Няколко момчета играеха волейбол на пясъка. Нямаше много хора и всички, които бяха по бански бяха мъже.
Когато привечер се прибрахме в Маракеш площадът беше пълен с народ. Бяха се появили сергии и фургони, предлагащи храна, напитки и сувенири. Мухамед ни беше предупредил да не излизаме след като се стъмни, но не разбрах защо. Навън имаше тълпи туристи. Няколко мъже бяха донесли чувал, пълен със змии. Не познавам различните видове, но рапознах няколко кобри, които бяха заели типичната за тях поза с разтворена "качулка". Един от мъжете забеляза, че ги гледам и веднага дойде, да ми предложи да ме снима с някоя от змиите. Друг вече вадеше вероятно въпросната от торбата, но отказах. Бях си добре и докато ги гледах отдалече. Видях много добре изглеждащо ресторантче съвсем близо до риада, но нямах желание да отида сам и си купих питки от улична сергия.
На следващия ден преди обяд отпътувах към Барселона, където изкарах още няколко дни преди да се прибера в София. Момчи вече беше по-добре, но го загубих като спътник извън Европа.
Иван Панчев