Завръщане в Непал

Декември 2019

Част I: Пътуване до Покара

Мисълта за Непал не ми даваше мир и няколко месеца след като се прибрах от прехода до базовия лагер на Еверест отново се върнах. С Натър пишехме непрекъснато, разпитвах го за всичко, което ми хрумваше. Решихме, че можем да се срещнем отново през декември, когато той не беше на училище и трекинг сезонът е приключил. Въпреки че, макар и по-рядко, трекинги има дори през декември. Този път не отивах заради планината. Исках да открия какво ме беше привлякло толкова силно и защо.

Сашка вече беше заминала за Австрия и когато пристигнах в Непал часовата разлика помежду ни се увеличи с няколко часа. Вечер, когато аз си лягах тя ставаше, а сутрин, когато се събуждах стрелките на часовника при нея вече бяха прехвърлили полунощ. 

Полетът беше късно и докато пътувах към летището във вагона на метровлакчето освен мен нямаше никой друг. Все още нямаше никакви ограничения, светът не беше чувал за COVID. Това щеше да се случи съвсем скоро, след три-четири месеца. До тогава освен да зърна пак Хималаите имах възможност и да видя Сашка, чиято работа пък се намираше на няколко метра от алпийските ски писти в Санкт Антон. А във Виена успях да се срещна с Рафаело, който познавах от CouchSerfing и провалих разходката му из София като му предложих да опита боза. Не знаех, че тогава той имаше проблеми със стомаха. 

Двата полета от София до Катманду са с приблизително еднаква продължителност, от около четири-пет часа, но престоят на летището в Доха може да удължи пътуването до осемнадесет-двадесет часа. Пристигнах в Катар късно през нощта и се опитах да намеря удобните лежанки, които много наподобяваха зъболекарски столове, но без неприятната част. Предният път се бяхме схванали на пейките и ги видяхме чак когато трябваше да тръгнем към гейта. Намерих свободно място, оставих багажа под него и се опитах да наваксам със съня. От съседните места двама мъже в типични арабски дрехи разговаряха оживено. Надявах се, че скоро и те ще решат да дремнат и ще стане по-тихо, но това така и не се случваше. Покашлях, надявайки се, че ще забележат - Моля за извинение! - каза по-приказливият, разбрал намека и за кратко настъпи тишина. След няколко минути обаче диалогът бавно започна отново, а аз се отказах от съня.

Непал е единствената държава, където времето се измерва с +5:45 по Гринуич. След като прекосихме още някоя и друга часова зона, в ранния следобед през илюминатора се занареждаха хималайските очертания. А скоро след това, все по-наблизо започнаха да се редуват терасовидните ниви и малките селца край тях. Бяхме вече съвсем близо и ето, че джунглата започна да отстъпва пред мощния отпор на цивилизацията. Любимото Катманду. С неговите шарени, причудливи сгради, рояци от хора и всякакъв вид превозни средства, които съществуваха в уникална симбиоза. 

С Натър се бяхме уговорили да ме чака на летището, но му беше изникнал ангажимент. Бяха го повикали от манастира за отслужването на някаква церемония. Така и не разбрах каква точно беше тя, но беше свързана с посещението на важен лама. Само преди малко бях слязъл от самолета и още не бях сигурен дали всичко не беше сън или наистина бях отново на мястото, което толкова силно ме привличаше към себе си. Към мен приближи един от многото местни, които предлагаха на чужденците помощ при закупуването на сим карти или всичко, от което биха имали нужда. Вече бях минавал по този път и нямах нужда да ми помага за картата, но ми трябваше транспорт до хотела. Той, разбира се беше и шофьор на такси, незаконно. Имаше стар модел BMW, но пък изглеждаше поддържано. Не ми се пазареше, а и знаех, че трудно ще намеря легално такси наоколо. Така че му дадох телефонния номер на хотела, в който имах резервация и платих двойно на цената, която щях да платя, ако се бях договорил с някой легален таксиметров шофьор. 

С много от търговците в Непал трябва да се пазариш за цената, ако не искаш да платиш прескъпо, така е прието. Но има и магазини, в които цените са фиксирани и няма възможност за пазарене. Като аптеките или официалните магазини на известните производители на туристически стоки. И като стана въпрос за тях, в Непал е пълно с магазини за туристически продукти, навсякъде. Все пак туризмът е основният източник на приходи за страната. Ясно е, че в повечето от тези магазини стоката, въпреки етикетите, не е оригинална. В гардероба си имам яке, "непалски" The North Face, което обаче върши чудесна работа. 

Преди да се качиш в таксито, без значение легално или не, се споразумяваш за цената. По същия начин правихме преди време и тук, в България. Веднъж опитах да ползвам приложение за таксиметрови услуги, но макар според него наблизо да имаше свободни автомобили никой не се появи и реших повече да не опитвам. Обикновено Натър се спазаряваше с таксиджиите, когато не ползвахме обществен транспорт. Любимият ми начин за придвижване в Катманду е пеш или с градския транспорт. Макар да съм единственият чужденец, за мен изживяването е изключително. Автобусите са стари, приличат на чавдарките, които имахме преди време у нас, ако някой все още ги помни. Някои от тях са с повдигната част до шофьора, под която се намира двигателят. Има също и всякакви модели бусчета. Някои от тях обаче, ми идват в повече, защото са прекалено ниски за европейския ми ръст и не е много удобно. Приличат на триколки, шофьорът е в кабината отпред, а отзад в каросерията пътниците се настаняват странично по дължина от двете страни.

Оказа се, че хотелът не е толкова близо до Буданат ступа, колкото беше посочено на картата в Booking. Трябваше да проверя адреса предварително, но разбрах това късно. Намираше се на няколко метра от германското посолство. Проверих маршрута на картата и до Буданат ми отнемаше между тридесет и четиридесет минути вървене. Но пък ми харесваше адски много. Минавах по този маршрут всеки ден поне по два пъти. Покрай натоварените булеварди, пазара, храмовете... Някои от децата, с които се разминавах, облечени в ученически униформи ме гледаха с интерес и извикваха "Намастее". Всичко останало в хотела беше без забележка. С изключение на група шумни индийци, но не ми пречеха. Имах възможност да си избера която искам от свободните стаи, а персоналът беше много любезен. Също така хотелът беше отворен двадесет и четири часа. Обичайна практика на много места в Непал, дори жилищните сгради, е да има вечерен час. А управителят ми обмени доларите, които носех със себе си на доста приличен курс. Казват, че на летището е най-изгодно да се обмени валута, но в града също може да се намери добър курс. Настаних се, направих малка разходка и се върнах да вечерям. Най-накрая отново щях да хапна дал бат в Непал.

На следващия ден, малко преди обяд, отидох пеша до Буданат ступа очаквайки Натър и по-големия му брат Гялджен да се появят, както се бяхме уговорили. Те, заедно със Серки, третия брат, който е по-малък от Гялджен и по-голям от Натър, живеят в стая под наем на десетина минути пеша от ступата. Много хора в Катманду наемат стая или две когато не могат да си позволят да закупят собствено жилище и по няколко семейства живеят в една къща. 

Когато се срещаш с някого при ступата и трябва да отидеш до него, или го изчакваш или заобикаляш ступата по часовниковата стрелка, за да стигнеш до него. От уважение към религията и храма. Разбира се не всички го правят. Трябва да спомена също, че за чужденци достъпът до ступата се заплаща. Както и да си призная, че много рядко съм плащал входа, за да отида там. В разказа си за трека до базовия лагер споменах за разликата в цените за непалци, индийци и чужденци. За пример мога да посоча Дърбар Скуеър в Патан. На много места местните влизат без да плащат нищо, но тук дори за тях имаше такса от петстотин рупии. По това вереме един долар се продаваше за около сто и двадесет рупии. А дневната надница на Натър, когато си намираше работа като сервитьор за някое събитие, беше около пет-шестстотин рупии. Чужденците като мен трябва да платят петнадесет долара, ако искат да разгледат стария град. 

Не чаках дълго и забелязах Натър и Гялджен да приближават. На лицата и на двамата бяха изписани усмивки. С Гялджен не се бях виждал, познавах го само от социалните мрежи и бяхме раменяли по някое съобщение. Приближи към мен все така усмихнат, протегна ръка за поздрав и каза: -Радвам се да се запознаем! - и постави традиционно копринено шалче на врата ми, а след него същото направи и Натър. Предния път, с групата, след ступата се разходихме пеша и минахме покрай малко ресторантче където Дорчи се спря. То беше на брат му, който обаче тогава го нямаше и Дорчи размени няколко думи с жената, която беше там. Тогава си нямах никаква представа, че същите тези хора след време ще са част от живота ми. С Гялджен и Натър обиколихме около ступата три пъти и тръгнахме към същото това ресторантче за обяд при Чопел, братът на Дорчи. 

В Катманду, а и общо взето навсякъде в Непал е пълно с такива ресторантчета. Понякога това е дори само помещение с размерите на стандартна стая с две-три маси. Всеки непалец може да работи като готвач. Настанихме се на една от масите, скоро се появи и Чими, сестрата на Дорчи и Чопел, която учеше в Катманду и помагаше в ресторантчето. Съпругата на Чопел, Долма също помагаше, а двете заедно се редуваха да се грижат за двумесечния Тензин Шерпа. Направи ми впечатление колко често се ползват тенджерите под налягане, в различни размери. Последваха още шалчета. Обядвахме дал бат, разговаряхме и обсъждахме планът за следващите дни.  

Така и не ми стана съвсем ясно какво имат предвид когато се разберем да се видим за обяд например. Останах с впечатлението, че не се разбират за точен час, както правим ние. Тук нещата се случват с повече лекота. А плановете се променят непрекъснато, по всевъзможни причини, във всеки момент. Никой от семейството на Натър нямаше постоянна работа. От време на време намираха по нещо за ден-два. По време на трекинг сезонът Натър и Серки заминаваха за Лукла, където живееше семейството им и търсеха работа като носачи. Въпреки това всички бяха заети непрекъснато с някакви свои задачки. При следващото ми идване в Непал, когато се видяхме в дома на Чопел, той се беше ангажирал с организирането на събитие, посветено на традиционните танци на народа на шерпите. 

Шерпите са само един от многото народи, които населяват страната - невари, шерпи, гурунги, таманги и други. Територията на страната е с около една трета по-голяма от България, но населението наброява почти тридесет милиона. Голяма част от тях са принудени да търсят препитание и по-добър живот в чужбина. Всеки народ пък си има собствен език, като официален е непалският. Също така хората в Непал изповядват различни религии. Най-голямата част от населението са индуисти, а след тях, на второ място са будистите. От Индия е взаимствана и кастовата система, която правителството премахва през 1963 година. Непал е една от малкото страни в света, в която никога не се е проливала човешка кръв в името на религията.

След като приключихме с обяда с Натър решихме да тръгваме и се отправихме към Пашупатинат, а другите се заеха всеки със собствените си задачки. Този път не бях в оргазнизирана група, имахме достатъчно време и сами решавахме как да го оползотворим. Платих таксата на входа и се запътихме към храма когато един от гидовете ни предложи услугите си. Първоначалната ми идея беше просто да се разходим из храма, до където беше възможно за хора, чиято религия не е индуизмът. Дори за непалците достъпът до някои индуистки храмове не е разрешен, ако не са индуисти. Познах го, беше същият, който миналия път ни развеждаше наоколо. Решихме да се възползваме от услугите му, този път само за нас. Разведе ни като подробно обясняваше всеки детайл, какво символизираха фигурите в някои от постройките или защо други са построени точно в този ред. Отново видяхме няколко садху, с които имах възможност да се снимам, но нещо ме накара да не пожелая този път. Също така ни разказа, че наблизо има пещера, в която живеят други садху. Те не излизат и основното им занимание е да медитират, и да пушат марихуана също. Спомена и, че имало обичай да се хранят с човешко месо понякога. Не разбрах спазваха ли го още, но и не исках да навлизаме в подробности. След като приключихме обиколката ни остави, бях много впечатлен от старанието и ентусиазмът му и му дадох бакшиш от петстотин рупии, на които той доста се зарадва. След Пашупатинат се разходихме още малко до изкуствено правоъгълно езеро с малък храм в средата на около половин час пеша от хотелът, в който бях отседнал. Вечеряхме заедно в ресторанта на хотела и се уговорихме за следващата сутрин, когато трябваше да отпътуваме за Покара.

По време на трека, както и сега в този хотел, практиката беше да не се заплаща всеки път когато се консумира храна, а всичко се записваше и се плащаше накрая. Всички нощувки в лоджите ни бяха уредени от туристическата агенция и нямах преки наблюдения, но съм чувал, че в лоджите може да не те таксуват за спането, стига да се храниш на същото място. Обикновено едно хранене ни излизаше между пет и десет долара. Разбира се, на по-високите места и цените бяха по-високи. В хотела обаче, храната не беше включена в цената и я платих допълнително накрая.

Рано следващата сутрин Натър пристигна и заедно тръгнахме към мястото, където трябваше да чакаме автобуса. Оставих сака в хотела и взех само каквото щеше да ми бъде необходимо за трите дни, които щяхме да прекараме в Покара. Бях купил билетите и резервирал хотела предварително, още преди да пристигна в Непал. Не бях сигурен, че тук хората разчитат много на съвременните технологии, но се оказа, че не е проблем. При следващото ми посещение дори разбрах, че на някои места приемат безконтактни плащания със смартфон. 

Докато чакахме пихме чай с мед и лимон, който една възрастна жена приготвяше наблизо, в малка стаичка край улицата. Това беше най-вкусният чай с мед и лимон, който съм пил. 

Пътуването с автобус отнема няколко часа, доста повече отколкото със самолет. Но пък е и доста по-евтино, а и интересно. Голяма част от времето прекарахме в дрямка докато малкият бус, който ни взе лъкатушеше през населени места и междуградски пътища. Ту минавахме покрай някое селище или крайпътно капанче в непалски стил, ту от едната ни страна беше надвиснала гъстата растителност на някоя джунгла, а от другата долу в ниското се виеше някоя бъроустремена река. На едно място на брега дори имаше разпънати палатки и каяци. 

След кратка почивка се натоварихме обратно в бусчето и продължихме по пътя. Бяхме не повече от петнадесет човека, но почти не бяха останали свободни места. На предните седалки се беше настинала млада двойка от Китай. Изведнъж момчето помоли за внимание, представи съпругата си и обяви, че тя ще изпее традиционна китайска песен. Беше забавно, но когато песента свърши се надявах това да не е от онези случаи, когато казват "Хайде всеки да изпее песен от родната си страна". За моя радост случаят не беше такъв.

Вече наближавахме Покара и постройките от двете страни на пътя започнаха да изникват все по-често. А в далечината започнаха да се открояват високите планински зъбери. Насочих камерата на телефона и включих приложението за разпознаване на върхове. Анапурна I, ...Мачапучаре, ...Анапурна II ...Анапурна III, ...Манаслу... Мечта за всеки любител на височините, или може би поне за голяма част от тях.  

Покара е вторият най-голям град в Непал след Катманду и столица на провинция Гандаки. Разполжен е на брега на голямо езеро, носещо името Пхева. Различен е от Катманду, тук е по-туристическа дестинация. От тук тръгват преходите и експедициите към тази част на Хималаите. Говореше се, че има план за построяването на по-голямо летище, което ще отнеме от потока от хора, преминаващи транзитно през Катманду и чиято цел са върхувете Анапурна, или другите наоколо.

Намерихме хотела, който се оказа малко по-луксозен от този, в който бях отседнал в Катманду. Коремите ни отново зачегъртаха и започнахме да се оглеждаме къде може да хапнем. Бях забелязал табела на суши ресторант наблизо и решихме да го посетим. Не беше зле, но сушито в България е на доста по-високо ниво от този ресторант. Направи ми впечатление, че ползваха риба тон от консерви. Стори ми се странно, мислех си, че щом сме по-близо до Япония значи и сушито ще е на ниво, но явно географското положение не дава гаранции за подобни неща. 

Вече се свечеряваше, а на брега на езерото имаше някакво събитие и много хора със спасителни жилетки. Явно съвсем наскоро беше приключило състезание с лодки. Близо до брега има и голям лунапарк, на който бях хвърлил око още докато търсех информация за града и го обмислях като дестинация. Първо се качихме на виенското колело, на което освен нас имаше може би още една или две заети кабинки. Седяхме един срещу друг и докато колелото се въртеше от време на време Натър ми изглеждаше малко странно. След това се качихме на гондолата. Пак бяхме само няколко човека, но този път ни дойде малко в повече и решихме, че атракциите са ни достатъчно за тази вечер. Разбрах какво не беше наред на виенското колело - Натър имаше страх от височини.  

На следващата сутрин се разходихме по брега, разгледахме множеството павилиончета, в които се продаваха всякакви дрънкулки. Възрастна жена явно дочу разговора ни и реши да заприказва Натър. Беше облечена в традиционни тибетски дрехи и това беше причината да го заговори, беше чула, че той говори тибетски. В манастира четяха писанията на тибетски език и там го беше научил. На въпросът ми обаче дали мога да я снимам отказа. Някои хора в тази част на света, особено от по-старото поколение не одобряват да бъдат снимани. Продължихме разходката си, а аз си записвах по някоя дума на непалски, надявайки се да науча поне малко от него. 

- Камильа - каза Натър, показвайки мравките на пътеката - Сунтальа - повдигна портокалът, който държеше в ръце. Докато се размотавахме видя една сергия и каза, че се връща след малко. Дойде с улична храна, нямам никакъв спомен как се казваше, но беше вкусна. В хартиена фуния бяха изсипали печени картофи, зеленчуци, нещо, което ми приличаше на оризовки и не знам какво друго. Вървеше с малко откъснато от някъде картонче, което се ползваше за лъжичка. 

На едно от местата, покрай които минахме правеха временни татуировки и скоро на ръката му се беше появила такава. Момчето на човека, който нарисува татуировката пък правеше гривни по поръчка, с различни мъниста, зарчета, фигурки…, от които Натър купи по една и за двамата. След което се отправихме към главната ни цел за деня - намиращата се на отсрещния бряг на езерото Ступа на мира. За целта наехме лодка и се договорихме с лодкаря кога да се върне, за да ни вземе. Платихме му накрая, когато ни върна обратно, за да сме сигурни, че ще има кой да ни прибере. В Катманду ни се беше случвало да се разбираме с таксиметрови шофьори да ни вземат навръщане, но те да не се появят и да трябва да търсим превоз. 

След като стъпихме на отсрещния бряг започнахме изкачване по тясна пътечка, което ни отне около половин-един час. На ступата не беше разрешено както да се вдига шум, така и да се ходи с обувки. В основата си тя имаше голямо стълбище пред което посетителите събуваха обувките си и ги оставяха там. На четирите и страни имаше красиви будистки статуи, а от терасата и се разкриваше гледка към езерото, града и планините, които се извисяваха зад тях.

На връщане към града се отбихме до островче, на което беше разположен малък храм и няколко сергии, пълни с дрънкулки. Вечерта на брега се провеждаше някаква индуистка церемония. Трима човека, които изглеждаха като съдии седяха на една маса, но каква точно роля имаха не разбрах. Имаше и музиканти, които освен че свиреха, изпълняваха и ритуал под звуците на мантрата Ом. Ние поседяхме известно време и решихме да отидем пак на лунапарка. Този път обаче бяхме изключили всичко свързано с височини, разместване на вътрешни органи и виене на свят. Оказа се, че Натър не беше карал никога до тогава блъскащи се колички и много му хареса. 

На следващия ден беше време да се връщаме в Катманду. Бях избрал хотела така, че да е близо до автогарата и да не се налага да ставаме прекалено рано и да търсим транспорт до там. Стигнахме пеша и започнахме да търсим автобуса, с който трябваше да се приберем. Гарата представляваше голям, неасфалтиран площад, на който бяха паркирани множество автобуси. Нали споменах вече как плановете се менят непрекъснато поради всевъзможни причини? Не успяхме да намерим къде е спрял автобуса на фирмата, от която бях купил билетите онлайн. Оказа се, че курсът, за който бяха билетите простото е отказан за този ден. Обадих се на номерът, който имах и ме посъветваха да потърся друг превоз, а те щяха да уредят билетите. Намерихме автобус, който пътува за Катманду и се качихме на него. Когато дойде контрольорът, в Непал в автобусите има шофьор и контрольор, ни отне малко време и един-два телефонни разговора, за да се разберем. Всичко беше наред, ползвахме билетите, които бях купил. Как са се разбрали останалите - тяхна си работа. 

Около обяд спряхме на едно от крайпътните заведения. След прибирането ми от трека до базовия лагер бях спрял да ям месо. Това продължи около половин година и все още се въздържах. Нямам представа какво точно ядох на това място и какво беше името му, но беше много вкусно. Изглеждаше някаква смес от картофи и зеленчуци, оформена в издължено кълбо.  

В автобуса пътуваше младо непалско семейство с две малки момчета, може би на около 4-6 годишна възраст, които непрекъснато търчаха насам-натам между седалките. Но най-интересно им беше при шофьора, където прекараха по-голямата част от пътуването. От време на време родителите им опитваха да въдворятват ред и непрекъснато чувах да употребяват думата "бабу". Беше ми интересно и по-късно попитах Натър какво означава, а той ми каза че бабу означава син, или сине. Стана му смешно когато му разказах за момчетата и от тогава понякога на шега се обръщаме един към друг с бабу. Така ме наричаха и някои от приятелите му следващият път когато се срещнахме.

Част II: Обратно в Катманду

Суаямбу, или както още го наричаха храмът на маймуните си беше все на същото място и на най-високата му точка, от където се разкриваше красива гледка към Катманду, колоните все така разнасяха мелодичните звуци на мантрата Ом мани падме хум. За да стигнем до там бяхме взели такси. Макар да го бях записал в списъка с нещата, които искам да направя не успях да разбера какво е да се возиш в градския транспорт. Това се случи чак при следващото ми идване. В Катманду автобусите нямат номера. Разбираш кой е твоят от контрольора, който се показва от вратата още с наближаването на превозното средство и започва да вика, като обявява в каква посока пътува. Спирки, като такива, каквито ние ги познаваме, няма. Просто спират на определени места, които местните знаят. 

Тръгнахме към входа на комплекса, но забелязахме касите и на Натър му хрумна идея:

- Нека заобиколим от другата страна - изненада, от другата страна върволицата от стъпала водеше точно към вход, на който нямаше и следа от каси. Трябва да призная, че не се чувствах гузен. Смятам, че допринасям за непалската икономика по по-различен начин,  в границите на собствените си възможности.

Будизмът и индуизмът в много отношения се преплитат. Макар Буда да не се възприема точно като Бог, понякога се говори за него като такъв. От индуизма са взети някои от неговите богове и богини. Не е съвсем ясно кога е възникнал индуизмът, много хора смятат, че това е най-старата религия на земята. Но за Будизмът се знае, че възниква около пети век преди новата ера. Негов основоположник е първият чоек, който постигнал просветление, принц Сидхарта Гаутама, наричан още Буда. А мястото, на което е роден се нарича Лубини и се намира тук, в Непал.

Комплексът е разположен върху един от хълмовете и се забелязва отдалече. В по-ниската си част има няколко големи красиви статуи, както и езерце, в което посетителите хвърлят монети. Наричат го Храмът на маймуните най-вероятно заради множеството маймуни, които живеят там. Може би си мислите, че е забавно около теб да щъкат маймунки насам-натам, но не е. Малките гадинки могат да са доста агресивни, особено ако погледите ви се засекат. Приемат го като заплаха и тогава започват да ръмжат, показват острите си зъби и са доста нападателни.

На тръгване от една сергия край входа си купихме плодове. Щяха да ни се отразят освежаващо, ако не се бяхме разсейвали. Малка космата ръчичка изглежда само дебнеше кога ще извъртим поглед и при първия удобен случай замахна към пластмасовата чинийка. Натър остана без плодове. Канех се да споделя моите с него, но оставих чинийката на пейката за да сваля раницата си. В следващата секунда аз също останах без плодове. Продавачът явно ни съжали и ни почерпи по една мандарина. 

На следващия ден се отправихме към Бактапур, един от древните градове, които сега се бяха срастнали в едно и носеха името на най-големия сред тях, Катманду. Има няколко места в Катманду, които посещавам всеки път когато съм там. Бактапур е едно от тях. За съжаление следите от земетресението от 2015 година бяха оставили своя отпечатък и фасадите на някои сгради все още бяха в процес на реставрация.

Както на много други места, така и тук търговците само чакат да се загледаш в стоката им, за да започнат да ти я предлагат. Понякога е трудно да откажеш, особено когато добавят и малко драма в преследването на следващия потенциален клиент. Но аз бях дошъл с друга цел, събирах преживявания, не ненужни сувенири. 

Докато се разхождахме из града ми направи впечатление, че храмовете не са само тук-там. Те са навсякъде, почти на всяка крачка. Просто на туристическите групи им е невъзможно да обиколят всички. Имаше например също доста голяма ступа в една от преките по пътя от хотела към Буданат. Но явно не успяваше да привлече толкова внимание в сянката на огромната бяла планина от бетон. Понякога са ме питали дали съм влизал вътре. Не е възможно да влезеш в ступа, тя няма врати. В основата и може да има някой малък параклис, но самата ступа е нещо като паметник, под който може да е зазидана част от някоя реликва или светец. По това време все още беше възможно да се изкачиш по нея, разбира се не до самия връх. По-късно, след инцидент забраниха качването върху ступата. 

Освен двама братя, Натър имаше и четири сестри. Най-голямата от тях също беше монах и служеше в манастира Капан, в Катманду. Всяка седмица я посещаваше и този път отидохме заедно. Капан е огромен комплекс от сгради, които все още не бяха напълно звършени. Докато чакахме сестрата на Натър наблюдавах как момичета монаси от всякаква възраст помагаха за досършителните работи като мъкнеха чували, напълнени със строителни материали. Пространството между сградите беше оформено, но все още не беше завършено. 

На следващия ден отново тръгнахме сутринат. Този път към нас се беше присъединил и Гялджен. Щяхме да ходим на хълмът Чандрагири, за който ми беше споменало момчето от ресторанта на хотела.

- Знаеш ли нещо на Непалски?

- Само няколко думи.

- Знаеш ли как да кажеш моето име е...?

- Меро нам Иван о.

- О, браво... Къде ще ходите утре?

- Още не сме решили. Имаш ли някакви предложения?

- Бил ли си на Чандрагири? Може да отидете там...

- О, много добре, а как можем да стигнем до там?

- С приятелите ми ходим с автобус, но той не е подходящ за теб (да бе, роден съм да пътувам в тези автобуси…). Трябва да вземете такси...

Когато се върнах в Катманду, след малко повече от две години, взехме скутер под наем за няколко часа. Разбрахме се, че тази вечер, след като свършим с обиколката на града, ще вечеряме в стаята на Натър и Гялджен. И тогава не успях да се видя със Серки, който отново беше заминал за Лукла при техните родители и по-малките им сестри. Натър ме остави пред къщата и отиде да върне скутера. Докато го чакахме с Гялджен разговаряхме и пиехме томба, алкохолна напитка от просо, което се залива с гореща вода и ферментира. Докато запазва вкуса си може да се досипва още вода. Портата на къщата, в която живеят се заключваше в 8:30 всяка вечер. В хотелът, в който тогава бях отседнал вечерният час беше в 9. Натър се забави доста. Оказа се, че беше минал през свой приятел, който празнуваше своя рожден ден. Когато се върна преценихме, че нямам достатъчно време да стигна до хотела преди да заключат. Останах да спя в тяхната стая. Оказа се, че човекът от рецепцията ме е чакал и е можело да се прибера и по-късно, но тогава не знаех. На сутринта чичо им дойде, аз се бях събудил вече, но те двамата все още спяха. Излязохме и отидохме до едно малко кафене наблизо да изпием по чай. Бях нещо като атракция, защото никой не очакваше да види чужденец точно в това заведение. Останалите посетители разпитваха за мен. Един от мъжете зад нас попита дали знам непалски, успях да го разбера. Натър се усмихна и каза:

- Да, малко. 

Обърнах се към човека отзад, а после погледнах и Натър и всички избухнахме в смях. Истината е, че знам само няколко думи и изрази. 

Уговорихме се по-късно през деня да отидем на гости в къщата на чичото, Дорджии. По-късно уговорката за обяд се промени на уговорка за следобедна среща.

Пътуването продължи около час  и половина и таксито ни остави на лифта. След като си купихме билети се насочихме към мястото, на което трябваше да се качим в кабинката. Трябва да призная, че кабинките в този лифт бяха няколко класи над тези на Витоша. Петнадесет-минутното возене на лифта върна изражението от виенското колело на лицето на Натър.

- Няма проблеми бабу, всичко е наред - опитах се да го успокоя.

Горе имаше арка с формата на сърце и надпис на английски, който гласеше "Обичам Чандрагири!" Събрахме се и тримата в нея за снимка. Взехме билетите, един за чужденец и два за непалци, и преминахме ограждението. Зад него имаше не голям индуистки храм, край който се излежаваше метална свещена крава в златист цвят. Сложиха ни по една червена точка на челата. На върха имаше малка кула с триста и шестдесет градусова гледка и далекогледи. При хубаво и ясно време от тук се разкриваше невероятна гледка към някои от най-високите върхове на планетата, включително Еверест. Надеждите ми, че ще успея да го видя отново се бяха изпарили. Времето не беше подходящо и нищо не се виждаше в далечината.

Предният път екскурзоводът, който ни развеждаше из Катманду ни заведе в едно ателие в Патан, близо до стария площад, в което няколко семейства изработваха различни предмети - бижута, шалове и пеещи купи. Бях оставил дебитната си карта в хотела, не знаех че ще мога да я ползвам тук, а още нямах мобилно банкиране. 

- Кой иска да опита? - попита младежът, койти току-що ни беше разказал за купите. Няколко човека станахме прави, застанахме с гръб един към друг, в нещо като кръг, и затворихме очи. А той беше взел една от купите и започна да свири на нея и да обикаля около нас. Казват, че ако усещаш вибрациите във всяка от седемте чакри, значи всичко ти е наред. Аз ги усетих само на две от местата за които се твърди, че се намират чакрите. Бях запазил адреса и сега се опитвахме да го открием, за да си купя пееща купа. Тук имаха сертификат, издаден от непалското правителство като гаранция за качество. Не исках туристическа купичка, каквито продаваха навсякъде, а истинска пееща купа. Отне ни доста време да го намерим, оказа се че адресът беше на ателие за картини, но то беше съвсем близо. Излизайки от него един човек от отсрещната страна на улицата ни попита какво търсим. Той беше от семейството, което изработваше купите и скоро вече бяхме в техния магазин.

- Бях тук преди шест месеца, но тогава влязохме в онази сграда - бях се загледал към вътрешния двор.

- Да, тогава бяхме там, но направихме ремонт и се преместихме.

Този път си тръгнах с пееща купа, за която платих деветдесет долара. Натър много я хареса и му я дадох да седи при него докато съм в Непал. Каза, че възнамерява сутрин да буди с нея Гялджен. След това показа как точно, доста се забавляваше. Гялджен говореше по телефона, нещо което тук правят непрекъснато когато излязат - или говорят, или разглеждат нещо в интернет. Беше на няколко крачаки пред нас. Натър ми беше споменал, че в манастира всеки монах получава ново име. Неговото беше Нгаванг Токме, преведено от тибетски “Който не вижда”. Бях си представил как тича и се блъска в колона и така получава новото си име.

- Знаеш ли как е монашеското име на Гялджен?

- Не, как?

- Моте. Ако го повикаш с това име ще видиш, че ще се обърне.

Започнах да подвиквам "Моте, чакай ни"...

- Май не те чува...

- Мотеее, не бързай, изчакай ни..

Натър обаче вече се скъсваше от смях, а Гялджен продължаваше да говори по телефона, но се беше обърнал и се усмихваше. Разбрах, че нещо не беше така, както ми го представяше. “Моте" означаваше дебел. Без да зная бях викал "Дебелако, почакй ни...", а Натър продължаваше да се скъсва от смях. После понякога на шега наричахме Гялджен "моте". 

Жена, облечена във военна униформа, се насочи към нас и каза, че като чужденец трябва да си купя билет за да разглеждам стария град, ако искам да продължавам да се шляя наоколо. Вече бяхме намерили каквото търсехме и в същото време  бяхме разгледали тук-там, така че отклонихме поканата и казахме, че ще си тръгваме. 

Същия ден, преди да завършим вечерта на Буданат, се отбихме през ресторанта на Чопел и отново пихме томба. Вече няколко вечери се прибирах по тъмно. Първият път Натър и Гялджен не бяха съгласни да ме оставят да се прибирам пеша сам, но им казах, че няма проблеми. Наистина нямаше, улиците бяха пусти. Нямаше и следа от цялата глъч, която се разнасяше през деня. Имаше много бездомни кучета, но дори те не лаеха по хората. 

Обмисляхме какво можехме да правим на следващия ден? Решихме да вземем колела под наем и да караме до един от парковете. В Катманду, освен около някои храмове, няма паркове като тези у нас. Те са по-скоро гористи местности в покрайнините на града. 

Не ми се хареса особено, че се наложи да оставя паспорта си като гаранция за колелата, но Натър ме увери, че няма проблем. А колелата не бяха в много добро състояние. Първото, което ми дадоха имаше проблем и се наложи да го сменят с друго. Разбрахме се, че ще ги върнем след три часа. Карахме по прашните, неасфалтирани улици на Катманду докато не оставихме къщите зад себе си и започнахме да изкачваме нагоре по баира. Вече бяхме горе когато веригата на моето колело се скъса. Докато се опитвахме да я поправим група деца се приближиха, беше им интерсно какво се случва и се заприказваха с Натър докато той сглобяваше веригата, а аз стиснах зъбците, така че да не се скъса отново. Поне не на същото място.

Огладняхме и се отбихме в едно заведение край улицата. В полупразната стая имаше пластмасова маса и няколко стола, а в съседната стая беше кухнята. Както обикновено ядохме няколко ястия, на които не запомних имената, но пък бяха вкусни.

Върнахме се по-рано от договорените три часа. Оставихме колелата, но човекът в магазина не ми върна никакви пари, бях платил предварително. Опитах се да му обясня, че не е редно да плащам за три часа, когато сме карали по-малко, но нямаше никаква полза. Ядосах се и му казах, че е мошеник. Като изключим таксите за туристическите обекти и почти всичко друго, свързано с туризъм, в Непал не е никак скъпо за чужденците. Макар тук да е по-скъпо отколкото в Индия, за нас цените са доста приемливи. Но не ставаше въпрос за парите.

Следващите два дни прекарахме в разходки из града и игра на снукър, а с Чопел отидохме до Червения манастир, който се намираше в покрайнините на Катманду. Когато пристигнахме монасите провеждаха пурджа, будисткият вариант на църковната служба. Събухме обувките си отвън и влязохме. В две редици, един срещу друг бяха насядали монаси и монахини. Този манастир беше смесен, нещо, което не знаех че е възможно. Почуствах се неудобно, само ние не бяхме монаси, но Чопел ми каза, че няма проблеми. Разгледахме и на излизане събрах длани и се поклоних към монасите, както се поздравяват в Непал. Един от тях отвърна на жеста ми. 

Когато след едно посещение в манастир близо до Суаямбу Натър каза, че манастирът не е шерпа манастир, разбрах че освен по различните клонове на Будизма, които следваха, манастирите се различаваха и по други признаци.

Посещението на Червения манастир беше и първото ми возене на мотор в Непал. Да си призная, беше ме малко страх. Много от улиците бяха кални и прашни, от време на време преваляваше. Това не пречеше мотоциклети и мотопеди да бръмчат насам-натам на рояци. Реших да не се излагам, приех поканата и се качих на мотора. Е, свиква се, а пътуването не беше кратко. При следващото ми идване не изпитвах никакъв страх от возене на мотори или мотопеди и беше дори забавно. Въпреки местния начин на шофиране и изобщо на придвижване. Дори опитах да карам мотопедът, който бяхме взели под наем. В парка всичко беше наред, както и на едно футболно игрище, докато правих осморки около вратата. Но когато излязохме на улицата не се чувствах сигурен. Не успявах да балансирам добре и не след дълго предложих на Натър отново той да кара. След като хапнахме реших, че мога отново да опитам, вече бяхме в града, в тесните улички около Буданат. Потеглихме, но по навик отидох в дясната страна на улицата. Мотопеди и пешеходци се разминаваха навсякъде, а аз реших, че повече преча на движението, макар на никой да не му прави впечатление, ако някой кара в насрещното, което тук е малко абстрактно понятие. Но се опитах да мина вляво и съвсем загубих баланс. Минах много близо до един бездомник, който седеше на улицата и излязох от пътя. Успях да спра и слязохме, Натър се заливаше от смях, а аз бях притеснен. Човекът гледаше и не разбираше какво става. Натър му подаде банкнота, а след него и аз направих същото.

- Защо му даде пари, нали аз вече му дадох?

- Нищо, няма значение...

В залите за снукър пък отново бях единственият чужденец. Светлината беше приглушена и падаше само върху зелените маси, беше пълно с народ. Не бях играл билярд одавна, а снукърът беше малко по-различен. Не бях никак добър, но  пък беше забавно. Веселякът моте с лекота спечели срещу мен и Натър.

Вече се усещаше тежестта от предстоящия край на нашето безгрижно шляене. 

- След два дена е полетът ми обратно... - тогава за първи път видях за съвсем кратко тъгата, изписана на лицето на Натър. Не исках тези дни да свършват, но нищо не трае вечно. В денят на заминаването ми се събрахме в стаята, в която живееха. Беше дошъл и Чопел. Обядвхме, а след това ме изненадаха - бяха ми купили подарък. Традиционна шерпска риза. Вече имам две, получих още една от Чими и Долма при следващото ми идване по време на Холи, един от най-големите индуистки празници. Снимахме се, а аз едвам се сдържах да не заплача. Толкова щяха да ми липсват, те и Непал. Опитвах се да си напомням думите на Маркес, "Не плачи, защото е свършило. Усмихни се, защото  нещо ти се е случило." Но знаех и, че нищо не е свършило, всичко едва сега беше започнало и пред нас ще има още много такива дни. Ще се радваме когато се срещаме и ще сме тъжни когато се разделяме. Веднъж някъде прочетох, че “ако не сме готови да понесем тъгата, то едва ли сме готови да изживеем радостта”. 

***

Около година и половина по-късно отново бях купил билети за Непал. Този път с Дорчи бяхме планували дълъг, почти едномесечен преход. Щяхме да започнем в по-ниските части на планината, на някои от които още не бяха идвали туристи. А след това щяхме да изкачим два от върховете, които си бях набелязал. Бях изпратил първоначалната сума, с която трябвше да се покрият всички туристически такси и разрешителсни, а останалото щях да занеса на място. Само че не се стана така. Полетът от София беше точно на рожденият ми ден. По това време обаче света беше полудял заради COVID. Дорчи беше пристигнал в Катманду и ме очакваше. Бях принтирал всички документи - PSR, сертификат, форма за пристигане... цяла папка с документи. Липсваше ми обаче писмо-покана, нещо което можех да получа само от непалска туристическа агенция, а аз нямах намерение да ходя с агенция. Мерките все още бяха толкова затегнати, че дори на Дорчи му отне няколко дни, докато успее да се върне в Лукла.

Успях да се върна на следващата година, когато мерките вече започваха да се разхлабват. Все още изискваха PSR, въпреки сертификатът за ваксинация и Натър ми помогна да направя теста в студентската поликлиника. Беше по-евтино, от това, което се предлагаше за туристите в централната част на Катманду. На входа на поликлиниката имаше две сестри, на които платих и ми подадоха малко пликче, в което бяха приборите, с които щяха да вземат пробите. Тестовете се правеха отвън и ме пратиха да ги чакам там. Имаше кабинка с монтирани гъвкави ръкави, в които сестрата поставяше ръцете си. А пациентът седеше на столче отвън, точно пред тях. Предпазни мерки срещу COVID. Чакахме известно време, но сестрата не идваше. 

- Хайде доктор Натър Шерпа, готов ли сте за операциата? - седнах на столчето.

- Хайде, да започваме - Натър влезе в кабинката и мушна ръце в ръкавите. Тъкмо му подавах пликчето когато сетсрата се появи. Не каза нищо, но по погледа и личеше, че не одобряваше детинското представление.

Тогава успях да отида също и на кино в Катманду. В кината  и по телевизията в Непал вървят много индийски филми. Искаше ми се да отидем в някое старо кино, като тези, които бях виждал по филмите, но Чими и Натър ме заведоха в може би най-лъскавото в града. Макар да не разбирах нито дума беше лесно да схвана сюжета и филмът ми хареса. Не по-малко интересна беше публиката. Когато се появи главният герой залата полудя,  започнаха подсвирквания, подвиквания... На по-интимните сцени, макар че тук за такива се възприема жена, облечена в нощница например, това се повтаряше. Накрая обаче, всеки индийски филм, предполагам, завършва с музика и танци. Които в киносалоните се пренасят и върху публиката. Изживяването определено е интересно и смятам да го повторя.

Иван Панчев

Снимки от това и други пътувания до Непал може да разгледате тук