Узбекистан
Септември - Октомври 2024
Може би никога нямаше да погледна към тази част от картата като към място, което бих искал да посетя, ако не беше писателят Колин Таброн и две от книгите му за неговите пътешествия из тези земи. ‘Сенки по пътя на коприната’ и ‘Изгубеното сърце на Азия’ ме бяха накарали да замечтая да видя с очите си местата, за които беше писал. Емирствата от Централна Азия, които били разположени по един от най-известните търговски пътища в историята на човечеството, свързвал далечния изток с Европа и Африка - Пътят на коприната. Владетелите им построили едни от най-внушителните паметници на културата. Земя на номади, конници и могъщи завоеватели, оставили своя отпечатък в историята на човечеството.
Вече бях започнал да планирам какво да взема и проверих прогнозата за времето. Навсякъде където щях да отида прогнозата беше за около тридесет градуса през деня.
Прехвърлях на ум списъкът, който си бях намислил. Почти бях събрал целия багаж, от който щях да имам нужда в една раница, която се вписваше идеално в размера за ръчен багаж. Няколко тениски, яке, резервен панталон, бельо, електроника, документи и козметика. Въпреки топлото време бях взел дълги панталони, защото отивах в мюсюлманска държава и не бях сигурен дали късите щяха да бъдат подходящи.
Вече бях заел автоматично избраното място до пътеката когато една от стюардесите се приближи.
- Извинявайте, сам ли пътувате?
- Да.
- Искате ли да се преместите до аварийните изходи?
- Ами добре - разбира се, че нямах нищо против да седя на по-широките места без да съм платил за тях.
Целият ред беше празен, седнах до прозореца и изслушах инструкциите за отваряне на аварийния изход в случай на нужда.
Когато пристигнахме в Ларнака ни натъпкаха в един автобус. В самолета имаше тук-там свободни места и явно бяха решили от летището, че един автобус беше достатъчен.
Видях надпис за трансферни полети, но служител на летището ми каза, че трябва да се кача на горния етаж с другите и там да тръгна вляво. Когато се качих не видях нищо за наляво, всички се редяха за паспортна проверка. Наредих се и аз и минах. От там нататък вече нямаше никакви табели за трансферни полети. Освен зад врата, която се отваряше само с чип. Две жени се насочиха натам и я отключиха, имаха баджове и ми казаха, че са от персонала и ще попитат вътре как да стигна до гейта за следващия полет. След малко ме повикаха вътре и друг служител ми каза, че няма да може да ме пусне от там, защото бях минал паспортната проверка. Насочи ме накъде да отида и да се чекирам за полета. Влязох отново при изходите, но имаше доста време до полета и гейта за него още не беше обявен. Хапнах макароните, които бях сложил в багажа и се разходих из магазините.
Малко по-късно, докато седях и чаках да обявят изхода се появи една от двете жени, които ми бяха помогнали да разбера как да се върна обратно при заминаващите полети и каза смеейки се:
- Здравей! Как си? Имаше малко неприятности, но виждам, че си намерил как да стигнеш до тук.
- А, всичко е наред!
Правеше анкета на летището. Пита ме от къде идвам, накъде отивам, бил ли съм в Кипър преди и след това тръгна да търси други пътници за анкетата. Аз пък се заех да проверя с кой автобус ще мога да се придвижа от летището в Ташкент до хотел Пактакор Атлетикс. Щях да прекарам там първата си вечер в Узбекистан, а също и последната, на връщане. Намираше се в центъра, в близост до градския парк и стадион, носещ същото име. Потърсих отново забележителностите на града и запаметих локациите им в картата. Хотелът беше някъде по средата между тях.
След няколко часа на летището дойде време за следващия полет. Отново се опитах да поспя. Зад мен някой хрупаше и помислих, че яде от зрънчовците, които миришат на чорапи. Малко по-късно обаче видях от другата страна жена, която масажираше краката на приятеля си. Той беше събул обувките си и ми стана ясно, че уханието не идваше от хрупащия отзад.
Бях огладнял и на летището в Абу Даби реших да хапна в Мак Доналдс. Следващите няколко часа се опитвах да поспя, колкото беше възможно, на един стол. В 5:05 сутринта обявиха изхода и тръгнах към него. За разлика от предишните полети този път повечето от пасажерите изглежда, че се връщаха в родината си. Огледах се и видях само няколко лица с черти, подобни на моите. Почти всички мъже бяха с азиатски лица, повечето с малки плетени шапки, а всички жени бяха със забрадки. Няколко от жените се бяха събрали заедно на земята и се молеха. Някои носеха със себе си малки килимчета, които използваха за тази цел.
Изглежда много от тези хора бяха над нещата и редът не беше сред приоритетите им. По време на онбординга се започна едно ходене напред-назад из самолета, което създаваше главоболия на стюардите. Отново един от тях ме попита дали бих се преместил на задния ред, където беше аварийният изход и пред мястото нямаше седалка, така че имаше повече от достатъчно място за краката.
Казаха на жената до мен да закопчае колана си. Тя се опита, но беше прекалено дебела и просто не успя. Каза нещо, споменавайки Аллах, и остави колана да виси от двете и страни.
Малко преди обед кацнахме в Ташкент. След като минах паспортната проверка си купих сим карта и обмених пари. Разбира се на изхода на летището имаше достатъчно предложения за такси, един от таксиджиите дори ми предложи туристическа обиколка, предлагал и такива услуги. Няколко пъти му отказах и му казах, че предпочитам да вървя сам.
Ташкент е най-големият град и столица на Узбекистан. Градът е един от най-старите в Централна Азия и през 2009 година официално била чествана неговата 2200-годишнина. Със сегашното си име е известен от единадесети век. ‘Тош’ на узбекски означава камък. Името му се превежда като каменен град. Новата част на града е основана през 1865 година, след превземането му от руските войски. Тя е отделена от старата с канала Анхор. Изцяло е подновен през 70-те и 80-те години на 20 век, след опустошително земетресение през 1966 година.
Имаше време до настаняването в хотела и реших да разгледам някои от забележителностите. Отне ми известно време да разбера как да стигна с градския транспорт. Питах трима човека. Узбекистан е бил руска колония, както и една от Съветските републики по-късно и всеки, който бях питал говореше руски език. Освен някоя и друга дума на руски, друго не зная и говоренето ми е трудно. Повече успявам да разбера когато слушам, но не всичко. Добре че езиците ни са близки и повечето пъти се разбирахме.
В автобуса имаше апарати за безконтактно плащане, също както при нас. Доближих една карта и светна зелено, но не получих потвърждение за плащането. Попитах един от другите пътници как мога да си получа билета. Опитах с друга карта и също светна зелено. Малко по-късно на телефона ми пристигнаха съобщенията за успешно плащане. Оказа се, че бях платил два билета, но пък те бяха по петнадесет стотинки, така че загубата не беше голяма. После ми направи впечатление, че тук в градския транспорт се плащаше не при качване в автобуса, а при слизане. Подаваш на шофьора банкнота от 2000 сома или с карта на апарата.
Реших да отида първо до Минор джамия и след това да се спусна надолу пеша към хотела като междувременно разгледам още някоя забележителност. Тази джамия беше новопостроена. Изградена от бял мрамор и можеше да побере 2400 човека.
На връщане се отбих в едно от двете местни ресторантчета до улицата, покрай които бях минал. Предлагаха традиционни тестени изделия, пълнени с месо. Имаше опашка, но реших да се наредя и да опитам. Бяха топли и вкусни, но как се наричаха не обърнах внимание. Купих и малка бутилка прясно изцеден сок от нар за 30000 сома. Бях чел, че и тук минават пазарлъците и се опитах да преговарям за цената, но не ми се получи.
След това продължих надолу по улицата докато стигнах площад Амир Тимур. Известен и като Тамерлан, основоположникът на династията на Тимуридите и баща на Бабур, който основал Моголската империя в Индия.
В музея на Тимуридите бяха изложени макети на различни сгради не само от Узбекистан, а и от други части на Азия, произведения на изкуството, стенописи, дори и две брони на воини. Билетът за чужденци е по-скъп отколкото за местните. Платих 40 000 сома, което се равняваше на по-малко от 6 лева.
Съвсем близо до музея, в центъра на площада се намираше бронзова статуя на Амир Тимур на кон. Върху монумента на четири езика - узбекски, руски, английски и арабски, беше гравиран неговият девиз ‘Сила в справедливостта’.
Минаваше два следобед и реших, че е време да се регистрирам в хотела, а после да продължа с обиколката. Доста повървях докато стигна до него. Починах няколко минути, докато заредя малко батерията на телефона, на който разчитах винаги по време на пътуване. За купуване на билети, резервации, търсене на информация и придвижване. Тук Google maps за градския транспорт беше напълно безполезна. Не показваше никаква информация за него. По-добре работеше, и разчитах предимно на руската Яндекс карти, чрез която дори можех да си поръчам такси. Пак от мрежата на Яндекс.
До комплекса Хазрати Имам тарифата беше 26000 сома. Шофьорът каза, че 25000 стигат и дори отказа да вземе двете хиляди, които исках да добавя. В левове сумата за такси беше около 3,60. Тук имаше няколко джамии, в едната от които влязох. Наблизо, все още се строеше внушителната по размери, красива сграда на Центъра на ислямската цивилизация.
Слънцето беше започнало да залязва, но реших да опитам да стигна до покрития пазар Чорсу базар. Когато пристигнах много от търговците вече или бяха затворили, или затваряха. Не бях планирал да купувам нищо от там, исках само да го видя. Но си купих за вечеря две от пържените тестени изделия пълни с месо. Може би имаха различни имена, защото се различаваха по форма, но не се стремях да ги помня и просто посочвах и казвах колко броя искам и питах на развален руски колко струва.
Взех автобуса за няколко спирки, вече се беше стъмнило и беше време да се прибера в хотела за душ и почивка.
Събудих се малко след 6 сутринта, местно време. Оставих телефона да се зарежда и реших да се опитам да дремна още малко. Което не се получи. Събрах багажа и се оправих за излизане. На рецепцията помолих да ми разпечатат бордната карта и напуснах хотела. Исках да мина през парка към паметника на Амир Тимур. Там имаше много места, където можех да закуся. Вместо да обиколя и да мина по пътя, по който бях дошъл, реших да мина от другата страна, където имаше мост над реката и можех да спестя време. Но не се случи, както го бях планувал. Когато стигнах до моста имаше заграждения и полицаят, който беше там ми каза, че е затворен. Попитах от къде мога да премина и ме насочи по-нагоре по друг мост. Излизайки на другия мост бях пресрещнат от друг полицай, който ми каза, че не мога да премина от там, защото е затворено. Но можех да пресека улицата и да мина от другата страна по моста. Цялото обикаляне ме отдалечи от парка и отне повече време отколкото бях предвидил. Така че реших да пропусна закуската и да се отправя към летището. Имах шоколадово десертче от предишната вечер, когато разбрах, че вендинг машината не връща ресто и трябваше да взема каквото мога до 50000 сома, които бях вкарал в нея. Щеше да свърши работа, ако съвсем изгладнеех.
Автобусът, който се движеше до Терминал 3 мина точно когато пристигнах на спирката, но още не знаех, че на него трябваше да се кача. Следващият беше след повече от двадесет минути. Не ми се чакаше и спестих няколко спирки с друг автобус и след като не се очакваше скоро да мине автобус, който ми вършеше работа реших да повикам такси. Отново ползвах за целта приложението на Яндекс. Таксито пристигна след две минути. Шофьорът слушаше силно западна музика и от време на време ползваше клаксона, подсвирвайки на другите водачи. Утвърди впечатлението ми от предишния ден, че шофирането в Узбекистан беше на принципа газ-спирачки-бърза смяна на лентата-клаксон. За разлика от едно любимо място по на изток, където ползваха клаксона, за да предупредят останалите ‘Тук съм’, тук той се ползваше, за да ги предупредят ‘Движи се или се разкарай от пътя ми’.
Успявахме да поддържаме разговор, въпреки че той не говореше английски и моят руски.
- Ты знаешь Амира Тимура?
- Знаю. Вчера я был в музее и видел памятник - нямах никаква идея нито за граматиката, нито дали имаше такива думи в руския.
- Самый большой человек!
Освен, че Тамерлан беше най-великият човек живял някога, разбрах и че съседът му, с който са приятели от деца е полицай. Бяхме минали покрай неговата патрулка.
- Всеки път когато ме спре полиция само набирам номера му и го подавам на полицая. ’Ето, говори!’ И ме пускат.
Бяха му направили впечатление очилата ми и попита дали са оригинални. Въпреки слънцето бях забелязал, че много малко хора носеха слънчеви очила. Също ми каза, че е возил хора от къде ли не - испанци, китайци, колумбийци. Караше малък, двуврат шевролет, който според него беше най-добрият автомобил:
- Самая лучшая машина!
Може би осемдесет процента от автомобилите в града бяха Шевролет. Видях и няколко непознати марки, които изглеждаха доста модерни. Каза ми, че са китайски.
- Zeekr, виждаш ли? - лъскав автомобил се движеше пред нас. - Струва 70 000 долара. Номерът също е скъп. Три петици, виждаш ли? Моят също е много добър, 117.
Остави ме на входа на Терминал 3. Цената за превоза се вижда в приложението, още преди да се повика таксито. Беше 25000 сома, оставих му бакшиш от 5000.
Терминал 3 не беше голям и нямаше магазини. Ползваше се за вътрешни полети. От един павилион взех две курабийки, които да заместят закуската. Нямаше друг избор и трябваше да чакам да пристигна в Ургенч, за да се нахраня. Или в Хива.
На опашката за чекиране бях предреден от три забрадени възрастни жени, които вероятно се опасяваха, че самолетът щеше да излети без тях. Автобусът, в който се качихме остана пред изхода дълго време преди да затвори врати и да потегли. Сред пасажерите имаше доста туристи, предимно испанци и италианци. След като потегли, автобусът пое по дълъг заобиколен път и ни откара в близост до другите терминали, където се качихме на самолета. И от двете страни на реда бяхме само по двама пътника, така че се преместих на свободното място до прозореца. Сандвичът, който сервираха щеше да ме държи сит достатъчно време.
Летяхме над покривка от снежнобели, плътни копринени облаци, а под тях се простираше кафеникаво-пепелява пустиня. Полетът траеше около час и половина и се опитах да дремна малко.
Пустинята започна да отстъпва пред по-плодородна земя и самолетът започна снижаване над набраздена на правоъгълници обработваема земя. Приближавахме Ургенч.
На излизане от летището входът беше окопиран от хора, предлагащи таксиметрови услуги. Не бях проверил за автобусите и бях решил да взема такси. Щеше да ми излезе доста по-евтино, ако бях проверил и поръчал такси от приложението. Извадих листа с адреса на хотела в Хива и го показах на един от хората. Той каза ‘ОК’ и извика друг, който да ме откара. Попитах колко ще струва и човека каза нещо, което не можах да разбера. Извадих телефона, отворих приложението за калкулатора и му подадох да го напише. Написа 400000 и каза:
- Хайде.
- Момент - изтрих сумата и написах 300000. Погледна я, изтри я и написа 350000.
- ОК - не ми се пазареше повече.
Последва не кратко пътуване с редуване на газ и спирачка, намаляване пред радарите и натискане на клаксона. Встрани от пътя имаше нещо, което ми приличаше на засаждения на памук. По време на Съветския съюз Узбекистан бил главен производител на памук. Но жестоката експлоатация на земята за тази цел отровило не само нея, а също и водата в страната. Било и причина за четиридесет години нивото на Аралско море да се спадне наполовина.
Разстоянието от Ургенч до Хива беше тридесет и един километра. Най-ранните сведения за Хива са от мюсюлмански пътеписи от 10 век. През 17 век градът бил столица на Хиванското ханство и бил известен с пазара си за роби. Вътрешната част на града се нарича Ичан Кала и е оградена от висока стена от кирпичени тухли. Част от нея е отворена за посетители, срещу заплащане на входна такса. Ичан Кала била първата забележителност в Узбекистан, включена в Списъка на световното и културно наследство на ЮНЕСКО. Външната част, Дичан Кала, също е била оградена от стена, която имала единадесет порти.
Пред нас, до самия път, изникна старата крепостна стена.
- Хива! - каза шофьорът.
Заобиколихме отляво и през бариера в една от портите влязохме в стария град. Хотелът, в който бях резервирал две нощувки се намираше отляво, покрай стената, точно в края, или началото, на стария град. Настаних се и тръгнах на обиколка. Докато навлизах навътре бях силно впечатлен от разкриващите се една след друга гледки. Чудех се накъде да тръгна. Накъдето и да се завъртях пред мен изникваше постройка, която напомняше за приказка от ‘Хиляда и една нощ’. В някои от сградите входът беше свободен, а в други платен.
Този следобед успях да обиколя всички набелязани забележителности. Бях минал покрай стол, върху който бяха оставени меч и броня, с които туристите да се снимат. Дори не ги бях забелязал, но възрастният човек, който седеше наблизо ме поздрави:
- Здравствуйте!
- Здравствуйте!
- От къде сте?
- От България съм.
Очите му светнаха и усмивката му стана още по-широка. Направо скочи от стола и се приближи. В съзнанието му изведнъж бяха нахлули отдавнашни спомени.
- Аз съм бил в България. От кой град си?
- От София съм.
- Беше много отдавна. През 1982 година. Отидох до Пловдив, много хубав град. Не съм ходил в София.
За съжаление не успях да запомня как се казваше. Пита ме в кой хотел съм отседнал и ми каза къде живееше той и семейството му. Говореше на руски и се разсмя когато му казах, че го разбирам, но не мога да говоря езика. Препоръча ми да разгледам минарето на Ислам Ходжа наблизо и джамията до него. Здрависахме се и се разделихме с ‘Пока’ (чао).
Усещах, че скоро коремът ми ще започне да стърже и се насочих към терасата на един от ресторантите наблизо. В менюто нямаше обявени цени и когато момчето, което го донесе каза, че един брой от тестените изделия, пълни с месо, които все още не знаех как се наричаха, беше 30000 сома се отказах:
- Не, съжалявам - затворих менюто и тръгнах да търся друг ресторант.
В Ташкент бях платил 10000 и макар в центъра на старата Хива, пак ми се струваше прекалено. Когато обърнах в долари беше по-малко от три долара, но тези хиляди ми звучаха стряскащо. И все пак цената още ми се струваше висока. След още малко обикаляне се спрях на друг ресторант с тераса. Поръчах си традиционен узбекски плов - ориз с месо и сушени плодове, и айс лате. Не успях да се сдържа на гледката на витрината с десерти и си поръчах два различни.
Между масите имаше съвсем тясно пространство, по което се минаваше и от време на време дочувах разговора на трите жени на съседната маса. Когато чух едната да казва ‘Хелоу’ няколко пъти си помислих, че вика сервитьора, но се обърнах и тя гледаше мен.
- Здравейте! - отвърнах на поздрава малко изненадан.
- Как сте? Кога пристигнахте в Хива?
- Днес следобед, а вие?
- Рано сутринта днес. От къде сте?
- Аз съм от България. А вие?
- Ние сме от Индия, но живеем във Великобритания.
- Аз не съм от Индия - каза единствената от трите, чиято кожа беше бяла почти като сирене.
- Да бе! Наистина ли?!
Разсмяха се и ми разказаха, че на две от тях, тези от Индия, преди 13 поколения предците им се били преселили там от Узбекистан, а след това във Великобритания. Споделихме плановете си за следващите дни. Те пътуваха с организирана екскурзия и щяха също да посетят Бухара и Самарканд.
- Вдругиден хващам влака за Бухара, после пак с влак до Самарканд и накрая отново в Ташкент.
Те не бяха ходили в Ташкент и не беше предвиден в програмата им.
- Но влакът до Бухара пътува 7 часа. Това е много време! - беше се усведомила, макар да имаха уреден транспорт до Бухара.
- Да, но ще бъде част от преживяването.
Платих си сметката и си пожелахме приятно изкарване в Узбекистан. От терасата бях забелязал място, което не бях посетил. Кула, която стърчеше малко над градската стена и се виждаше отвсякъде. Не беше единствената постройка, която се извисяваше над стената и вероятно затова до тогава не ми беше направила впечатление. Насочих се към нея, платих таксата за вход от 100000 сома, минах през двора и се изкачих до кулата по стръмна вътрешна стълба. От тук се разкриваше една от най-красивите гледки към града. Направих снимки, но не намерих от къде можех да изляза на стената от там. Още когато пристигнах в града бях видял хора да се разхождат по нея. Явно не беше от тук. Излязох и тръгнах покрай стената търсейки от къде можеше да е входът. Питах няколко човека, някои не знаеха, а една жена ме насочи да продължавам направо и там щях намеря входа. Не разбрах всичко, което каза. Наближих стълби, които се изкачваха по стената, но не достигаха върху нея. Бях се качил на тях когато две момичета минаваха отгоре.
- Извинете, как мога да се кача на стената?
Казаха ми да се върна малко назад до портата, през която бяхме минали с таксито. Там беше касата и до нея имаше врата, след която стръмни стълби се изкачваха върху стената. В единия край частта от стената, която беше достъпна за туристи стигаше почти до кулата, на която бях преди малко, а в другия точно на отсрещната страна на града, срещу кулата. По нея можеше да се извърви половин обиколка на града.
Вече се свечеряваше и реших, че беше време да се връщам в хотела. Взех душ, реших да изпера дрехите си и се надявах, че ще могат да изсъхнат на следващия ден. След това тръгнах към терасата, където исках да постоя известно време. Минавайки през едно от помещенията към стълбището попаднах в стая, в която цялото семейство на собствениците се беше събрало. Седяха на земята и вечеряха, бяха поне петнадесет мъже и жени. Почуствах се неудобно, а те бяха малко изненадани и се разсмяха.
- Извинявам се! От тук ли се минава за терасата?
- Да, давай направо.
Излязох на терасата по стълбите в една от следващите стаи и седнах върху дебелия килим на пода.
Легнах си късно, което за мен е след единадесет часа. Но не успях да заспя преди един. Като че ли всичко, което бях преживял последните дни още беше пред очите ми и не искаше да ме оставя. Въпреки това се събудих малко преди шест и колкото и да се опитвах да заспя отново, не успявах. Не бях сигурен в колко часът беше закуската и реших да изчакам до осем без петнадесет. Още нямаше никой в трапезарията, но една жена от семейството ме видя и каза да започнат да приготвят закуска.
За разлика от останалата част от семейния хотел, рецепцията и трапезарията за гости бяха подредени и декорирани по начин, който демонстрираше тежък ориенталски лукс. Голяма продълговата маса заемаше почти цялата дължина на трапезарията. Около нея бяха подредени удобни барокови столове, а пред прозореца се спускаха тежки завеси. От тавана висяха два красиви полилеи в кехлибарен цвят с множество висулки.
Една от жените започна да носи подноси един след друг. Още нямаше никой от другите гости и бях сам в трапезарията. Малко след това се появиха и две момичета. На масата имаше подготвени прибори само за четири човека.
Закусих много добре и се върнах в стаята. Имах на разположение цял ден и реших да се опитам да дремна преди да изляза.
Този път успях да заспя и се събудих след 11, но останах в леглото до към 12. Почти всички дрехи, които бях изпрал предишния ден вече бяха изсъхнали и ги прибрах в раницата.
Излязох навън и тръгнах към централната част на стария град. Минах през някои от местата, които вече бях посещавал. Този път реших да вляза в минарето Ислам Ходжа и музеят до него. Предишния ден ги бях разгледал само отвън. За минарето имаше отделен билет на стойност 100000 сома. Билетът за музея беше 200000, но важеше за всички други музеи в стария град, както и за градската стена. По препоръка на човека, с който се бях запознал предишния ден посетих джамията Джума и дворецът, от който управлявал ханът. Така и не бях успял да запомня името на този човек, но беше нещо като Рамдан. Когато минавах покрай него го бях поздравил. Той отново се беше зарадвал и скочил от стола.
- Целият град е музей - каза той. - Има минарета навсякъде. Високи, по-ниски. Ето това там е Ислам Ходжа минаре. Най-високото. Беше ли там?
- Да, днес ходих.
- Видя ли джамията Джума?
- Не, не съм.
- О! Трябва да я видиш. Вътре има много колони. Минарето и е на хиляда години. В тази джамия се е чел първият Коран.
Поприказвахме още малко, предимно той приказваше, а аз повече кимах. Вече знаеше, че го разбирам, но не мога да говоря добре.
Докато се опитвах да се ориентирам къде е двореца се приближи едно момче.
- Здравей!
- Здравей!
- Кога пристигна в Хива?
Казах му, че бях пристигнал предния ден. С него разговаряхме на английски. Предложи ми екскурзия до крепостта Аяз Кала, която се намираше извън града, и до която много туристи ходели да посрещат залеза. Показа ми снимки, но му казах, че ще я пропусна. Попитах го дали знае къде е дворецът на хана. Първо помисли, че го питах за хотела, който носеше същото име. Заведе ме до двореца и там се разделихме. Беше наистина изненадан и помисли, че бъркам когато бях отговорил на въпроса му на колко години съм.
- Не може да бъде! Ама наистина ли? Баща ми е на твоята възраст, но изглежда като старец. Как е възможно?!
- Мисля, че е заради очилата - свалих слънчевите очила и го погледнах.
- Не, не е от тях.
Дворецът беше почти празен. Вторият етаж беше затворен за туристи. Представляваше правоъгълна сграда с вътрешен двор. Веднага вляво от входа беше ханската спалня. След това стаите за гости, харемът и музей. Като за дворец ми изглеждаше доста скромен, макар и красив.
Отбих се през стаята да оставя батерията на фотоапарата да се зарежда и се качих отново на градската стена. Гледах как се беше напукала на места и се чудех колко издържлива би могла да е. Тухлите бяха измазани със слой глина, примесена със слама. Когато слязох от нея се запътих към отсрещната страна на стария град. Бях забелязал заведение с тераса, от която вероятно щях да имам по-добра гледка за снимки на две от близките минарета. Качих се на най-горната тераса. Беше ветровито и момичето, което ме беше посрещнало забърса масата, която бях избрал и подреди приборите. Поръчах си супа с пелмени, овнешко и картофи, кнедли с тиква, бутилка вода и капучино. Друго момиче, може би около десетгодишно, донесе бутилката с вода и чаша. Беше му трудно да завърти капачката и докато питах дали има нужда от помощ вече я беше захапала и успя да я отвърти.
- Не, благодаря! Всичко е наред! - знаеше малко английски. Когато изпитвах затруднения с руския преминавах на английски.
Билетът ми за Кухна Арк, кулата от която се откриваше най-красивата гледка към града, от вчерашния ден беше изтекъл преди около два часа и не успях да я посетя отново. А не исках да плащам излишни пари след като вече я бях посещавал. Двойка чужденци се възмущаваше на цената от 100000 сома на човек. Макар, че обърнато в американски долари беше около 8. Още беше рано, слънцето едва беше започнало да се скрива и не ми се прибираше в хотела. Исках да видя града и по тъмно. Много от сградите бяха осветени и на фона на все още не съвсем тъмното небе изглеждаха красиво в златисто. Реших да оползотворя билета и започнах да влизам навсякъде откъдето минавах. Срещнах пак и момчето от по-рано, което ми показа къде беше двореца.
- Здравей! Как върви обиколката на Хива? Вечеря ли вече?
Един от музеите, в които влязох беше в медресето Мохаммад Рахимхан и беше посветен на този владетел-поет.
Мухаммад Рахимхан II управлявал в Хива от 1864 г. до 1910 г. По негово време били преведени стотици трудове, предимно от персийски език. Въвел печатарството и пишел поезия под псевдонима Феруз. По време на неговото управление Хива преживявала сеоя културен апогей. Имаше изложени някои от стиховете му, но Google Translate се провали тотално при опита ми да ги преведа с него в смислен текст на български.
Реших да вляза в хотела, в който беше превърнато медресето Мохаммед Амин Хан и да попитам дали минарето Калта минор, до входа на което имаше дървена стълба от втория етаж на медресето, е отворено за туристи. За съжаление беше затворено, както се опасявах, тъй като когато и да минавах от там не виждах никой да влиза или излиза от него. Прокарах ръката си по гладко полираните сини плочки, с които беше облицовано.
Докато се прибирах към хотела срещнах и човекът, който ме посрещна когато се настаних в него. Разменихме няколко думи и от него разбрах, че на следващия ден можех да изляза от портата в стената, до която се бяхме засекли и да продължа все направо към ЖП гарата. Пеша щеше да ми отнеме около петнадесет минути.
След обилната закуска събрах багажа и напуснах хотела. Тръгнах надясно покрай стената на вътрешния град. Беше слънчево, но заради вятъра се усещаше хладно. Все още не всички търговци бяха отворили сергиите си. Излязох от Ичан Кала през източната порта, Палван Дарвоза, през която някога са преминавали керваните, водещи роби за робския пазар.
В чакалнята на жп гарата в Хива имаше карта на Узбекистан с начертан маршрут и надпис, който гласеше ‘Открийте древния Път на коприната с узбекистанската железница’.
На билета ми до Бухара беше отпечатан вагон 4, място 1. Не успях да се ориентирам кой вагон беше 4. Показах билета на кондуктора, който стоеше до вратата и той кимна. Качих се и заех мястото, което беше означено с номер 1. Първото след вратата, отляво. Местата бяха разделени на две седящи вдясно, които се превръщаха в легло. Над тях имаше едно място - кушетка. Отляво имаше четири места - кушетки. По две, едно над друго от двете страни на прозореца. Наблюдавах с каква трудност се покатери на кушетката от дясно един от пътуващите. И той беше турист, тръгнал вероятно към Бухара. Може би половината от пътниците бяхме такива.
Под него местата бяха заети от местна възрастна двойка, придружена от млада жена и бебе на вероятно не повече от 4-5 месеца. Все още не бях сигурен за мястото си и показах билета на възрастния мъж, добавяйки на съвсем развален руски:
- Извините, ета здесь? - сочейки от билета към мястото, което бях заел.
Оглежда билета известно време, след това огледа и местата и потвърди, че това беше моето. Малко след като влакът потегли раздадоха на всеки запечатан плик с чаршафи.
Кондукторът беше минал и проверил билетите, но както се опасявах не бях на мястото, посочено на билета ми. Няколко гари по-късно се беше качил човекът, чието място бях заел. На гарата бяха отворили изхода към пероните петнадесет минути преди часът на заминаване. Имаше проверка на билетите, а бях на края на опашката. Не бях видял никъде номерата на вагоните и не знаех в коя посока ще поеме влакът, не виждах къде беше локомотивът. Така че нямах достатъчно време да търся.
Кондукторът отново поиска билета ми и ме насочи накъде да отида. Взех си чаршафите и след няколко вагона намерих мястото си. Вагонът беше по-различен, само с четири спални места. Там вече бяха двойка от Италия и жена, с интересна история. Беше родена в Киев, живяла като дете в Туркменистан, после близо до Ташкент, след това в Русия, а от 1989 година се беше преместила във Франция. Разбира се говореше руски, както френски и английски. На български знаеше ‘сладолед’ и се беше научила да готви мусака. Настаних се на едно от леглата отгоре. Мъжът каза, че мога да избера което легло искам от двете горе. На едното бяха оставили раниците си, а другото беше постлано с чисти чаршафи, но той не беше успял да се покатери и беше останал на долното място със съпругата си. Запознахме се и ми предложиха бисквити. Разказвахме си за пътуванията, които бяхме правили преди. Валерия, жената от Франция, беше обиколила 40 държави. Жената от италианската двойка не говореше английски, но мъжът и и превеждаше. Те също бяха пътували до интересни дестинации. Не се сдържах да не им кажа, че работех с много италианци.
През това време пейзажът навън се беше променил и сега влакът се движеше през пустинята. Дали преди много години керваните, натоварени със стока не бяха оставяли следите си по същия път, по който се движехме ние сега?
Пътят на коприната започвал далече на изток, където били търговските центрове на Северен Китай, и стигал на запад до Европа, Южна Азия или Източна Африка. Името ‘Път на коприната’ било събирателно наименование на множество пътища. Един от които преминавал през Волжка България. Пътят бил дълъг, отнемало много време да се прекоси, и съвсем не бил безопасен. Не била само опасността от нападения на разбойници, но понякога се случвало и цели кервани да се изгубят някъде в пустинята и никога да не се завърнат. През 6 век двама римски монаси посетили Тибет и научили пазената в тайна до тогава техника за производството на коприна. Отнесли я в Константинопол, като така подкопали персийския монопол върху копринените изделия, които били много ценени в Европа.
След като поговорихме се унесох и бях спал час-два. Когато се събудих само Бернардо беше излязъл от купето, а двете жени спяха.
Наближавахме Бухара, вече всички бяхме будни и бях излязъл в коридора. Мина човек с поднос, който предлагаше плов. Пет вечерта минаваше и това беше много добра възможност да вечерям. Така че се възползвах и не се бавих дълго да опразня купата.
Бяхме приготвили багажа, много скоро щяхме да сме на гарата. Реших да попитам останалите:
- Как мислите да се придвижите от гарата до Бухара?
Двойката от Италия имаха уреден трансфер от хотела, в който щяха да отседнат. С Валерия се разбрахме да споделим такси до нейния хотел. От там до моя беше десет минути пеша, така че можеше и да повървя. Тя пътуваше с два големи куфара, а аз само с малка раница.
На слизане от вагона видях на вратата му номер 4, беше последният вагон.
- Но каква е логиката вагон номер 4 да е последен?! - реших да изкажа объркването си.
- Ахаха, няма никаква логика - отвърна Валерия.
Помогнах и с единия куфар и минахме през мъжете, които подвикваха ‘Такси, такси’. Излязохме на улицата, водеща към гарата и Валерия поръча такси от приложението на Яндекс. Само че колата спря по-нагоре по улицата и така и не дойде. Отказа поръчката и опитах аз да направя, но се случи същото. Виждахме на картата как такситата просто спираха по-нагоре без видима причина. Покрай нас непрекъснато преминаваха автомобили. Предложих да вървим по-нагоре към кръстовището и когато стигнахме там видяхме една от колите, които трябваше да ни вземе паркирана. Бях запомнил регистрационният и номер, който се показваше в приложението. Шофьорите бяха отвън и си говореха. Валерия направи нова поръчка, но този път на картата на дисплея колата спря там, където бяхме чакали по-рано. Започвах да се дразня. Направих нова поръчка, тя отказа нейната и, най-накрая, пристигна кола. До нейният хотел пътят беше около двадесет минути. Шофьорът обаче не знаеше как да стигне до него. Не говореше руски, а местната приятелка на Валерия, която я очакваше не успя да го ориентира. Слязохме от таксито много близо до хотела, дори приятелката и беше там и Валерия я беше видяла докато бяхме в таксито. Там се разделихме и аз тръгнах да намеря моя хотел.
Бухара е един от най-големите градове в Узбекистан и един от най-древните в Централна Азия. Насред Пътя на коприната през средновековието той бил център на културата, науката и мюсюлманската теология за целия Близък изток. Градът бил столица на Бухарското ханство на Тимуридите.
Тази вечер бях единственият гост в малкия семеен хотел. За малко щях да го подмина, но видях табелата с името му и се спрях. Когато пристигнах в двора се бяха събрали приятели на собственика и се веселяха. Щом ме видя, че влизам собственикът влезе и поздрави. Помоли ме да почакам минута и прати синът си да ми покаже стаята и да ме регистрира. Той беше тийнейджър и говореше на английски.
***
Закуската и тук беше достатъчна за трима. Навън беше слънчево, но ветровито. Видях, че синът на собственика излезе с яке и реших и аз да взема моето. Когато проверих времето показваше 16 градуса и 24 максимални за деня.
Собственикът на хотела говореше руски и успявахме да се разберем през повечето време. Но изглеждаше, че не всички в Бухара го говореха.
Хотелът се намираше съвсем близо до старата част на Бухара.
- Щом излезеш и тръгнеш вдясно ще стигнеш старата част на града. Много е близо. Всичко е там.
Опитах се да му кажа на руски, че предната вечер бях минал точно от там, защото таксито не беше успяло да намери адреса, който му бяхме дали. Макар да звучеше като нечленоразделна реч, той ме разбра. Каза, че районът се наричаше, доколкото разбрах, Зеленият пазар и всички го знаят.
Тръгнах вдясно на хотела и точно след него видях нещо, което не бях забелязал нито на картата, нито предишната вечер. Двукрила врата с красива дърворезба, каквито тук имаше навсякъде, беше отворена към малък двор. Над нея се издигаше типичната арка, с каквито бяха всички медресета. Прочетох надписа ‘Мавзолей Турки Жанди’. Влязох в двора и бутнах вратата на сградата. Беше отключена, но нямаше никой наоколо. Събух обувките си, както приканваше надписът на вратата и влязох вътре. Беше неголямо помещение, в края на което се намираше нещо, което по всяка вероятност беше саркофаг. Беше покрит с дебело кадифено платнище. По-късно потърсих информация. Турки Жанди бил един от най-известните средновековни имами. Не ми отне много време да разгледам мавзолея и тръгнах към следващото място, което бях набелязал. Джамията Чор Минор, която се намираше на няколко минути пеша на изток. Беше малка джамия с четири минарета, построена в началото на 19 век. След това се върнах обратно, където се намираха повечето от местата, които исках да видя. Стигнах до площад, от двете страни на който се намираха две огромни медресета и една висока кула. Влязох в едно от медресетата и направих няколко снимки. Когато тръгнах към следващото място, в далечината вдясно изникна висока крепостна стена. Забързах крачка и след като заобиколих стената видях входа. Платих 40000 сома и влязох. В това, което беше останало от крепостта сега бяха настанени няколко музея. По-голямата част беше напълно разрушена и буквално изравнена със земята. Надявах се поне гледката към площада, на който бях преди малко да си заслужаваше, но не можеше да се сравнява с Хива. Обиколих още няколко места, но останах малко разочарован. След това, което бях видял в Хива, очаквах много повече от Бухара. Не че не беше красиво и тук, но старият град, където беше останала част от него, беше погълнат от съвременната цивилизация и ми изглеждаше някак си разпръснат. Обнадеждаваха ме само думите на Валерия:
- Първо трябва да се види Хива, след това Самарканд. Самарканд е нещо невероятно. В противен случай ще бъдеш разочарован.
Надявах се да беше права. Както се беше изразила от Хива към Самарканд ще бъде като заря, която започва скромно и избухва накрая.
Доста повървях покрай стената, която се простираше успоредно на централния пазар. Там нямаше какво да правя, продаваха се предимно хранителни стоки. Точно в началото на пазара стигнах до портата Талипач. За съжаление беше запустяла и върху самата врата беше подпряно някакво желязо. Нямаше никакви туристи наоколо. Продължих да вървя и стигнах до медресетата Абдуллахан и Ко’ош, но и те бяха изоставени. Освен мен се появи малка група туристи, чиито гид говореше на руски език. Не можех да си обясня защо бяха оставили тези красиви паметници на културата в това състояние.
Реших да се върна в хотела, като отново мина през площада с двете медресета и кулата Калон. Батерията на фотоапарата ми беше изтощена, а сутринта бях решил, че винаги мога да се върна в стаята за друга и няма нужда да нося допълнителна с мен.
Когато излязох отново тръгнах към първото медресе, в което бях ходил по-рано през деня. Бях си харесал някои картини и исках да си избера една от тях. Не исках да я разнасям с мен цял ден и бях попитал художника до колко часът щеше да е отворен магазинът му. Още беше там. Отне ми известно време да си харесам някоя от красивите картини. Имаше ги навсякъде, различни, но бях решил да взема от тук. Някои бяха на стара копринена хартия, а други на нова. Разликата не разбрах каква е, освен че новата изглеждаше по-плътна. Едни от картините изобразяваха кервани, преминаващи през емирствата на път към Европа. Други пресъздаваха изтории от арабската литература.
- На каква цена е тази?
- Тази е 500000 сома.
- Колко можеш да свалиш от цената?
- Ще ти я дам за 460000.
- Какво ще кажеш за 400000?
- Да кажем 450000?
Беше по-добър от мен в пазаренето, или знаеше цената на труда си. Опакова картината и тръгнах да търся място, където да хапна. Надявах се да успея да я занеса вкъщи непокътната. Събираше се точно по гърба на раницата.
На едно място бяха изложени фотографии на Бухара, вероятно от преди стотина години. Беше ми направило впечатление, че на тях изглежда липсваше богатата декорация на високите входове на медресетата. Когато се загледах по-отблизо в една от снимките, забелязах че имаше декорация, но повечето от нея беше опадала и върху сградата беше останало съвсем малко.
Търсех ресторант, в който да вечерям. Един от ресторантите беше прекалено лъскав и реших да го пропусна. Искаше ми се нещо местно и непретенциозно, но в туристическата част всички бяха лъскави, като за туристи. Влязох в един от тях и поръчах. Салата, основно ястие, бутилка вода и такса за обслужване, която се начисляваше задължително ми струваха 11,44 лева.
Влакът до Самарканд беше чак в четири без петнадесет следобед. След закуската дремнах още малко и освободих стаята. Тръгнах през туристическата улица и стигнах до площада с кулата Калон, която била построена през далечната 1127 година и се издигаше на 48 метра височина.
Докато се лутах из туристическата част на Бухара бях видял порцеланови фигурки на възрастен мъж, върху магаре. Бях решил да си взема такава за още един спомен от Узбекистан, но за да я разнасям възможно най-малко в раницата исках да купя от Самарканд. Чудех се дали е просто фигурка или пресъздава някой местен герой. Седях в малкия парк край медресето Нодир Девонбеги и се бях загледал в статуята, която също беше на възрастен мъж върху магаре. Не мислех, че щях да имам някакъв шанс да успея да я снимам без хора около нея. Всички туристи в Бухара явно бяха решили, че трябва задължително да се снимат с тази статуя. Реших обаче да проверя в Google maps, нямаше как да не я покаже. Оказа се, че това беше Настрадин ходжа. Жена, която говореше руски ме помоли да снимам нея и съпругът и със статуята, а след това тя снима мен.
Помотах се още малко и извиках такси от приложението на Яндекс карти, което да ме откара до гарата. Шофьорът не успя да се ориентира къде съм. Обади ми се и каза, че местоположението ми на картата е грешно. На мен ми го показваше правилно. Говореше руски, но не успявахме да се разберем. Казвах му ‘Парк, медресе, Несредин ходжа монумент’, но нито успяваше да разбере, нито да се ориентира. Отказах поръчката и направих нова. След малко пристигна друго такси. Цената за него беше 23500 сома, но шофьорът нямаше да ми върне и му оставих 40000. Докато караше към гарата бях забелязал стара, но красива сграда точно преди самата гара. Преди да сляза от колата го попитах за нея.
- Това е дворецът на емира на Бухара.
Имах време и се върнах малко назад покрай оградата. Влязох през портата. Сградата изглеждаше много занемарена, но това не успяваше да прикрие някогашната и красота. Отвори се една врата и на нея се показа жена, която ме покани да вляза. Срещу 30000 сома ми изнесе кратка беседа за двореца. Строителството му започнало през деветдесетте години на 19 век и било завършено през 1903 година. През 1977 година бил реновиран и газифициран. Жената говореше на местния език, а Google Translate превеждаше на английски, който и бях казал, че предпочитам. След приемната стая се минаваше през малко помещение, и от него в балната зала. Вдясно на приемната беше офисът, а след него вито стълбище извеждаше към голяма тераса. От нея се влизаше в две други стаи. Беше ми малко странно как нямаше достъп до тях от вътре, а само през терасата. Вляво на приемната имаше кино салон, който по-късно бил превърнат в конферентна зала.
Каза ми да последвам малко момче, което ме поведе навън. Заобиколихме сградата от другата и страна, където беше спалнята. Отвори заключена с катинар врата и светна осветлението. Направих снимки и излязохме. В цялата стая бяха останали само два стола и маса. Това беше всичко. Отвън дворецът изглеждаше по-голям. Разбира се, имаше помещения, които не бяха достъпни за посетители.
Цялата сграда обаче се рушеше и изглеждаше напълно изоставена. Мазилката по стените беше напукана, някои орнаменти откъртени, а в някои стаи дори подът и таванът бяха останали само на дъски и мазилка.
По време на пътя до гарата забелязах, че за разлика от Ташкент и туристическата част на Бухара, там откъдето минахме с таксито също беше много занемарено.
Този път минах проверката на билета още преди да се беше събрала опашка. Изглеждаше подобно на проверката на летищата, но в по-лека форма, и все пак ми се струваше странно.
Влакът беше много по-модерен от този, с който пътувах до Бухара. За всеки случай попитах служителката, която беше застанала до вратата на вагона и тя ме упъти към моето място. Имаше по три седалки на ред, две от едната страна на пътеката и една от другата. На моя ред имаше само по една седалка и от двете страни. Бях платил 323000 сома за билета още преди няколко месеца. По график пътуването трябваше да продължи един час и четиридесет и три минути. Всеки път когато излизах вън от населените места покритието на Ucell изчезваше. Под всяка седалка имаше контакт и включих телефона ми да се зарежда.
Някъде около пет и половина обявиха наближаването на Самарканд. Странно, но когато излязох от гарата нямаше никой, който да чака пътниците и да ги залива с предложения за такси. Тръгнах по-нагоре по улицата и при една спирка поръчах такси от приложението. Не отне много време да стигнем до хотела. Шофьорът говореше руски:
- Ако не греша това трябва да е вашият хотел.
- Да, Елит хаус. Това е. Благодаря!
На улицата имаше група малки деца, които играеха. С тях имаше млад мъж, който отиваше точно към входа на хотела.
- Здравейте, Елит хаус хотел. Нали е тук?
- Здравейте! Иван?
- Да, Иван - мъжът подаде ръка и се здрависахме.
- Здравствуй! - момче на около пет години дойде и също ми подаде ръка за здрависване.
- Здравствуй!
Настаних се и беше време да изпера някои дрехи и да се изкъпя. След това потърсих магазин, от който да си купя вода и нещо за ядене. В магазина, в който влязох имаше две жени. По-младата беше на касата, а по-възрастната и правеше компания.
- Харесва ли ви Самарканд? - попита по-възрастната. Опитах се да кажа на руски, че току-що бях пристигнал:
- Я сейчас приходил - нямах никаква представа дали беше правилно, но тя ме разбра.
- А, днес сте пристигнали. От къде сте? Москва?
- Не, от България.
- Ах, хубава страна - поговорихме още малко, като и казах, че не мога да говоря добре руски, но разбирам малко.
- Да, но добре си поприказвахме! Пак заповядайте! Ще се радваме да се отбиете отново.
Върнах се в хотела да оставя покупките и да хапна. Докато вървях натам си мислех за пропуснатата възможност да науча руски, както и френски. И двата езика бях учил няколко години в училище, но без резултат.
Беше почти осем вечерта и реших, че ако изляза отново ще стане късно докато се прибера и останах в стаята.
В наши дни Самарканд е третият по големина град в Узбекистан. В списъка на Световното наследство на ЮНЕСКО е от 2001 година. Той е един от най-древните градове, основан, според археологически проучвания, през 8 век пр. н.е. Бил е от най-значимите градове по Пътя на коприната, а също и един от научните центрове на средновековието. През 14 век бил столица на империята на Тимуридите. За съвсем кратко, през деветдесетте години на 20 век, бил столица и на Узбекската Съветска Социалистическа Република.
В античната история Самарканд бил известен като столица на древната държава Согдиана, за която се разказва в свещената книга на зороастризма - Авеста.
След като закусих тръгнах към площад Регистан, който беше на няколко минути пеша от хотела. Около него бяха разположени три огромни медресета - Улугбек, Шердор и Тилякори. Преди да вляза исках да направя няколко снимки. Местен мъж ми предложи да ме снима и след това каза, че може да ме закара до Шахрисабз. Намираше се на почти два часа път от Самарканд и не бях сигурен дали щях да имам достатъчно време. Беше родното място на Тимур и имаше няколко обекта, които щяха да бъдат интересни. Доколкото разбрах обаче, от дворците там сега бяха останали само руини. А в гробницата на Тимур в Шахрисабз били погребани двама човека, които учените не могли да идентифицират. Самият Тимур беше погребан тук, в Самарканд в мавзолея Гур-Емир. Недалеч от площад Регистан. Взех номерът на Фарух и му казах, че ще му се обадя, ако реша да отида. Беше ми казал, че щеше да струва 700000 сома, вероятно можех да смъкна цената.
Заобиколих, следвайки табелките, докато намеря касата. Купих билет и минах през портала към площада. Докато се разхождах един човек ме попита дали бих го снимал и предложи след това и той да ме снима. Беше от Япония и също пътуваше сам. Още мислех за Шахрисабз и бях проверил, че таксито от Яндекс до там щеше да струва по-малко от 200000 сома. И вероятно още толкова на връщане. Попитах го дали беше ходил там. Той дори не беше чувал за това място. Провери в интернет и му стана интересно, но също като мен имаше само един ден в Самарканд и това го отказа да пътува до там. Ако се беше съгласил можеше да си разделим разходите за таксита.
В едно от малкото магазинчета за сувенири, които видях в Самарканд се загледах в малка дървена, изрисувана и лакирана кутийка.
- Колко струва? - попитах една от жените в магазина.
- Тази е сто и двадесет долара.
- Това е прекалено скъпо! - оставих я където си беше.
- Мога да ви направя отстъпка.
Излязох. Нямах никакво намерение да се пазаря с някой, който се опитваше да ми пробута нещо, за което вероятно двадесет долара щяха да са добра печалба, за сто и двадесет. Няколко дена по-късно купих подобна от летището в Ташкент за по-малко от двадесет долара, без пазарене.
След площада тръгнах по алеята, която минаваше покрай мавзолея и джамията Биби Ханум, любимата жена на Амир Тимур, и продължаваше до комплекса от мавзолеи Шахи-Зинда.
Една от сградите не беше като останалите мавзолеи в Шахи-Зинда. Влизаше се през коридор и имаше помещение като в джамия. След него имаше друго, за което се беше събрала голяма опашка. Малко се позачудих дали да се наредя. Седнах отстрани докато останаха по-малко хора и след това се наредих. Бях стигнал точно до входа на помещението, за което всички се редяха, когато дойде разпоредителят. Раздели опашката точно пред мен и ми посочи да отида по-назад. Говореше на местния език. Обърнах се и видях, че зад мен никой не мърдаше назад:
- Няма начин, оставам тук - казах му на български, сочейки с пръст надолу към мястото, на което бях застанал.
Имаше прекалено много посетители, местни и чужденци. Когато излязоха достатъчно хора разпоредителят пусна да влезе групата, в която ме беше зачислил. Така и не разбрах какво гледаха всички. Имаше параван, през който абсолютно нищо не се виждаше. Някои посетители се опитваха да снимат през дупките на паравана, но не мисля, че се получаваше. Огледах и излязох. В Шахи-Зинда бил погребан Кусам, братовчед на пророка Мухамед. По-късно разбрах, че това беше неговият мавзолей.
Следващото място, което бях планирал да посетя беше малко по-надалеч и реших да хвана автобус до там. Яндекс карти показваше къде се намираше спирката, но ми отне време да я намеря. Просто нямаше никакво обозначение. Дори нямаше тротоар, хората чакаха автобусите на самото пътно платно. Имаше две млади жени, които чакаха там, но още не бях убеден, че това беше автобусна спирка и реших да ги попитам. Не знаеха и дума английски, вероятно и руски, и нямах никакъв успех. Видях още един човек, който явно също се опитваше да разбере къде беше спирката. В това време автобус спря там, където чакаха жените и те се качиха на него. Значи все пак беше там. Човекът, бях сигурен, че също беше от Япония, отиваше до същото място - мавзолеят и обсерваторията на Улугбек. Сравнихме информацията, която имахме, за да сме сигурни. Автобус 99 пристигна след около десет минути и се качихме. Яндекс показваше, че трябваше да сляза на втората спирка. За всеки случай реших да попитам един човек на средна възраст в автобуса и опитах с руски. Поклати глава и махна с ръце, изглежда и той не го говореше. Беше странно, защото използвах само две думи - ‘Извинете, Улугбек?’. Дори да не знаеше никакъв чужд език, включително руски, споменаването на Улугбек мислех, че трябва да му говори нещо и останах доста учуден.
Улугбек бил внук на Тимур. Роден през 1394 година освен владетел, той бил също и астроном и математик. В началото на 15 век построил медресе и поканил много мюсюлмански астрономи и математици да се учат там. През 1428 година построява огромна обсерватория, носеща името Гурхани Зидж. Създаденият от него звезден каталог започва да се ползва във всички европейски обсерватории и през 1665 година бил издаден в Оксфод. Улугбек конструирал и първият глобус.
Слязох на втората спирка и тръгнах по стълбите, които водеха към мавзолея. В него имаше музей, но никъде нямаше саркофаг. От обсерваторията беше останала огромна извита рампа, чрез която са правели астрономически измервания. По времето на Улугбек тя била част от огромен секстант (уред за измерване на ъгъла между Слънцето или някоя звезда и точка от хоризонта или за измерване на хоризонтален ъгъл между два обекта), а стените около нея били облицовъни с мрамор.
На връщане проверих за автобус, но пишеше, че щеше да отнеме около четиридесет минути и реших да повикам такси от приложението, което да ме откара до паметника на Тамерлан. Наблизо се намираше и Гур-Емир, неговата гробница и след като видях паметника тръгнах към нея. В Гур-Емир е погребан Тимур (Тамерлан), заедно с няколко други членове на семейството му.
Макар да бяха красиви, някои от сградите също както в Бухара, бяха частично повредени, за което не изглеждаше някой да се беше загрижил. Дори Гур-Емир в задната си част беше оставен на разрухата. А в джамията Биби Ханум цяла една огромна по размери зала беше опоскана до тухли и пръст.
Обяд минаваше и потърсих място, на което да обядвам. Проверих в Google Maps и тръгнах към ресторанта, който бях избрал. По пътя ме спря мъж, поздрави ме и се здрависахме. Попита от къде съм.
- От България.
Не разбираше, изглеждаше като да не беше чувал за такава държава. Попита от коя република, вероятно имаше предвид някоя от бившите Съветски републики. После попита дали не съм от Беларус. Няколко пъти му казах България, но той така и продължи да гледа неразбирайки. Малко се подразних и продължих по пътя си. Все пак Кирилицата беше навсякъде тук.
Намерих ресторанта, който беше и пекарна, и влязох. Една жена, която говореше английски донесе менюто. Паста, патешко бутче, …. Всичко това можех да го ям и вкъщи. Затворих менюто и на излизане казах на жената:
- Съжалявам, но търся ресторант с местна кухня.
Намерих такъв малко по-късно. Докато го търсех попаднах и на мавзолея Аксарай, беше на няколко крачки от този на Тимур. Отвън не беше нищо особено, но вътре имаше много красиво изрисуван таван.
Мястото, което бях намерил беше местно заведение за бързо хранене. Предлагаха сомса - нещо като кифлички, само че с пълнеж от месо. Макар сервитьорът да не говореше английски и да беше отнело известно време, успях да поръчам.
Тръгнах към хотела, където останах да почина и излязох за разходка когато се беше стъмнило. Исках да видя Регистан по тъмно и осветен.
***
Събудих се малко след 6, събрах багажа и напуснах хотела. Проверих за автобус до гарата и тръгнах към спирката, която беше от същия тип като вчерашната. Нямаше нищо, което да показваше, че там има спирка на автобуси. Чаках автобус номер 3, който да ме закара до гарата. Пристигна автобус с номер М3, не знаех дали е същият, но се качих. Маршрутът почти съвпадаше с този, който картата показваше, но когато на едно кръстовище продължи направо, вместо да завие надясно слязох и повиках такси. Нямах много време за губене.
На гарата реших да закуся и видях палачинки в едно от заведенията. Разбира се, оказа се, че бяха пълнени с месо. Както всичко пълнено тук. Така че ги пропуснах и взех кифла. Не знаех с какво е, но разбрах, че и тя беше пълнена с месо. Попитах колко струва докато момчето я слагаше в микровълновата да я затопли.
- ‘Фифти’ (петдесет).
Беше прекалено скъпо и преди да платя го попитах:
- Защо е толкова скъпо?
Той видя приготвените банкноти и каза:
- ‘Фифти брадър, уан енд файв’. (петдесет брат, едно и пет).
- Тогава е ‘фифтийн’, не ‘фифти’. С ‘ен’ накрая.
Той взе банкнотата от двайсет хиляди сома и ми върна пет хиляди, докато отново казваше ‘фифти’.
Намерих мястото си във влака. Малко след това, повече от двадесет минути по-рано от разписанието той започна да се движи. Бях показал билета си на трима кондуктори докато стигнах до вагона, така че не можеше да съм го объркал. Движеше се обаче бавно и след малко започна да се връща обратно към перона. Може би разкачаха вагони, не разбрах.
Мястото ми беше единично, седящо. Не беше същата категория както предишния влак, но пак беше прилично. Пътуването до Ташкент щеше да трае около четири часа.
На излизане от централната ЖП гара в Ташкент не обърнах внимание на предложенията за такси и прекосих булеварда. Този път Яндекс препоръчваше да ползвам метрото, за да стигна до площад Амир Тимур, където исках да обядвам. Трябваше да се возя четири спирки на линия 2 и на станция Практакор да се прехвърля на линия 1. На влизане в метростанцията си купих билет от касата и минах проверката на багажа. Двама полицаи проверяваха с детектор всеки и караха пътниците да оставят чантите и раниците си върху плот и да ги отворят. Не знам каква беше причината за такива проверки навсякъде. Разбирах за летищата, но на гарите и в метрото просто ми се струваше странно. Полицаят, който ме провери ми каза да отворя раницата. Отворих я, извадих якето, което беше най-отгоре и му я показах.
- Турист?
- Да, турист. Камера - не исках да вадя всичко и му казах, че имам камера в багажа. Каза да продължавам и слязох по стълбите към перона.
Станцията, на която трябваше да сменя линията беше близо до хотела, така че там вместо да се прекача излязох от метрото. По пътя към хотела видях щанд със сомса. Не знаех дали ползваха същото име и тук. Но беше само 5000 сома и пълнена с тиква, каквато предпочитах.
След кратка обиколка на стадиона успях да намеря пътя до хотела и да се настаня. Не се застоях дълго в стаята. Тръгнах през парка към паметника на Амир Тимур. В онази част на парка, която беше близо до него имаше много павилиончета, от които можех да си взема нещо за ядене. Имаше също и няколко магазинчета за сувенири, както и сергии. Някои от картините, които бяха изложени на алеята бяха много красиви. Голяма част от тях пресъздаваха пейзажи с кервани от едно време, или битови сцени от същата епоха.
На сутринта станах рано, имах достатъчно време и след като освободих стаята тръгнах към автобусна спирка на петнадесет минути пеша от хотела, на която спираше автобус, пътуващ към Терминал 2 на ташкентското летище. Когато пристигнах имаше час до отваряне на гишетата за чекиране.
След като се чекирах имаше малко забавяне при преминаването на първата проверка. Още не бяха готови с пропуска за Абу Даби. Не разбирах какво ставаше, а и нямаше как да разбера, английският на служителите беше почти неразбираем. Зад мен имаше местна жена, която ми махна, като имаше предвид, че всичко беше наред, по местните стандарти, и ще изчакаме малко.
След като ни пуснаха, следващите двайсетина метра трябваше да минем през още три проверки. Определено в Узбекистан обичаха проверките.
На една от тях ми поискаха и регистрацията, която в хотела правеха задължително за чужденците в страната. Добре, че не бях изхвърлил двете листчета. Едно, което бях получил след първата нощувка, и едно след последната.
Получих съобщение, че полетът ще се забави. Това означаваше, че вероятността да изпусна следващия полет, от Абу Даби до Виена беше много голяма. Започнах да обмислям къде да отседна в Абу Даби и да търся билет до вкъщи за в друг ден. По-късно се беше оказало, че и полетът до Виена се беше забавил с няколко часа и успях да се кача на самолета. Не оставаше друго освен да чакам.
Последните часове от престоя ми в Узбекистан бавно отминаваха. За мен Самарканд не беше най-красивата част от ‘зарята’, както се беше изразила Валерия. Моят фаворит остана Хива, и ако знаех това по-рано, щях да организирам маршрута си по различен начин. Така че, накрая наистина да видя най-добрата част от зарята. Въпреки това успях да осъществя още една от мечтите си, да се запозная с една различна култура, и да усетя една отминала епоха, от която все още бяха останали спомени.
Иван Панчев
Ташкент, 2 Октомври 2024