Връх Арарат
Септември 2021
Оглеждах се за други хора с туристически раници на паркинга на националния стадион. Щяхме да пътуваме през нощта, с два микробуса към Истанбул. Част от групата щеше да се присъедини към нас в Пловдив.
- Като те гледам с тези раници, май отиваме на едно и също място? - Ангел реши първи да ме заговори. Запознахме се и зачакахме останалите от групата да се появят. Не мина много време и те започнаха да пристигат един след друг. Повечето от тях се познаваха и вече бяха пътували и преди със същата фирма. Един от предните пъти обаче, когато се прибирали от Истанбул, на КПП-то нямало никой и те просто преминали в България. Поради тази причина Ангел нямаше печат за напускане на страната и бяха минали повече от разрешения брой месеци за престой. Гидовете извадиха късмет само защото бяха ходили пак до Турция след този случай. Турската гранична полиция задържа Ангел като нелегално преминал границата, наложиха му глоба от няколко стотин евро, забраниха му да влиза в Турция, не разбрах за какъв срок, и го пратиха обратно да си ходи. Останалите продължихме към Истанбул и на сутринта вече бяхме пред Сабиха Гьокчен Интернешънъл Еърпорт.
Отидохме да се чекираме за полета от Истанбул до Агри. Групата ни се състоеше от около петнадесет човека, от които само две жени, едната от които беше от агенцията. Докато се разбирахме как ще действаме един от нас просто изчезна на някъде и всички се зачудихме къде да го търсим. Човекът беше решил да действа самостоятелно и стресира гида още в първия ден.
Не се бях записал за изкачване на Арарат в Турция, а на Дамаванд в Иран. И двата върха са високи над пет хиляди метра. Бях гледал видеа за най-високия връх в Иран и не ме беше привлякъл с нищо особено, но пък идеята да разгледам някои от най-красивите забележителности в страната и да го съчетая с трекинг ми допадна. Мерките обаче, които бяха предприели иранските власти заради коронавируса усложниха плановете и от туристическата агенция бяха решили да не рискуваме. Предложиха три варианта - Арарат, Килиманджаро или да ни възстановят платената такса. Килиманджаро е в списъка ми с желани дестинации, но е няколко пъти по-скъп и нямах възможност за него. Изглежда повечето от останалите също бяха избрали Арарат.
Чекирахме се и се разбрахме кога и къде да се чакаме. Имаше достатъчно време до онбординга и всеки тръгна на някъде. Присъединих се към група мъже на възрастта горе-долу на родителите ми. Редовно ходеха насам-натам заедно и бяха много забавна компания.
- Ти хъркаш ли? - не очаквах този въпрос.
- Според приятелката ми да, но според мен не.
- Добре, тогава двамата с теб сме заедно - Люси беше най-възрастният в групата, прехвърлил шестдесетте и натрупал богат опит. “Имам пари, угаждам си” - шегуваше се понякога. Той също плуваше, но като млад се беше занимавал с този спорт професионално. Докато бяхме в Турция пита за басейн, но тук никак не беше подходящо място за този спорт. Намирахме се в най-източната част на страната - Кюрдистан, на границата с Армения и Иран. Да се разхождаш по бански сред други хора беше немислимо.
- Ти как се казваш? От къде си? - Любо се занимаваше с покупко-продажба на земя. Останалите го наричаха ‘красавецо’ когато се закачаха и се шегуваха помежду си. Което беше почти през цялото време.
- Не му казвай - прекъсна го Люси - кажи Гошко хубавото и го остави, че иначе ще те пита за майка ти и баща ти, баба ти и дядо ти…, земи имате ли и ще те пита за цялата ти рода.
В Агри от летището ни взе микробус, който ни откара в градчето Догубаязид, където щяхме да преспим, а на следващата сутрин да тръгнем към планината. Оправихме багажа, решихме какво ще оставим в хотела и какво ще вземем с нас. Купихме си сим карти на местен оператор, за да имаме връзка със света. Имахме достатъчно време и с Любо и Илко решихме да се разходим до центъра на града. Бяха ни казали, че таксито е доста евтино, но ние решихме да отидем пеша. В далечината се виждаше целта ни - връх Арарат. Около него беше полу-пустиня - камъни и прах и пясък, които вилнееха из въздуха и покриваха всичко и всеки. Беше много топло и Илко реши да свали тениската си. Това не трая дълго, защото започнаха да ни гледат странно и на няколко пъти се чуха подвиквания, които не разбирахме. Но знаехме какво имаха предвид и той отново се облече. В целия град бяхме единствените с къси панталони.
След закуска взехме багажа и се настанихме в двата микробуса, които щяха да ни откарат до мястото, от което започваха трековете. Реших, че картончето с ПИН кода за симкартата, която си бях купил няма да ми трябва и го оставих в хотела. Докато стигнем до лагера батерията на телефона ми падна и когато го включих трябваше да въведа ПИН кода. Следващите няколко дни картата беше безполезна. Докато пътувахме се бях загледал към планината и домовете на хората, които живееха в този район. Бяха бедни и къщите приличаха повече на бараки, отколкото на домове.
Когато пристигнахме натовариха основния багаж заедно с всичко което щеше да ни бъде необходимо по време на трека на мулета, а ние взехме по-малките си раници и тръгнахме след Джамал, главният ни водач в планината. Помагаха му двама негови братя и още няколко човека. Ходехме по полу-голата земя, тук-там имаше по някой малък храст, а обувките ни бяха започнали да се покриват с кафеникава прах.
Арарат е затихнал вулкан, най-високият връх в Турция. Разположен е в най-източната част на страната, само на няколко километра от иранската и арменската граници. Висок е 5137 метра и в най-високата си част е покрит със сняг през цялата година. Непосредствено до него се намира по-малкият връх Малък Арарат. В Битие се споменава като мястото, на което лежи Ноевият ковчег. През 1840 година вулканът изригнал, което причинило земетресение с магнитут от 7.4 по Рихтер и гигантско свлачище. Хиляди хора загинали, а няколко населени места и манастирът Св. Якоб били заличени.
Когато пристигнахме в базовия лагер братята на Джамал и останалите, които ни съпътстваха вече почти бяха опънали всички палатки. А ние започнахме да си ги разпределяме. В голямо покрито помещение се намираше столовата, а един от братята на Джамал беше готвачът на групата. Въпреки условията храната, която ни готвеше беше отлична през цялото време. Лагерът ни се намираше на около 3300 м.н.в., но не беше единствен. Наоколо бяха разположени още няколко.
Планът беше на следващия ден да се качим до втория лагер и да се върнем отново тук. Такава е практиката при изкачването на големи височини, за да се аклиматизира тялото. В групата ни имаше няколко по-млади момчета, които се чудеха защо ни е да прекарваме няколко дни тук като можем да го качим за един ден и да си ходим. По-възрастните трябваше да им обясняват, че дори да успеем да го качим не се знае в какво състояние ще сме след това. Височинната болест изобщо не е за пренебрегване.
Бях взел спалния чувал, с който бях в Непал. По спецификации температурата му на комфорт за мъже е -6 градуса. През нощта ми стана топло и го разкопчах. На сутринта Люси сподели, че през цялата нощ му е било много студено. Пита ме от къде съм купил чувала и колко струва.
- А аз моя го взех за шестнадесет лева… Умрях от студ! Имам пари, угаждам си…
Закусихме и тръгнахме нагоре към следващия лагер. Пътеките бяха все така прашни, само камъните ставаха по-големи. Засичахме се с други групи, някои като нас се качваха, други вече слизаха. Няколко пъти направихме малки почивки и докато почивахме Джамал обикаляше всички и черпеше с ядки. Беше скромен човек и излъчваше спокойствие. Занимаваше се с тази работа от много години.
След няколко часа преход достигнахме втория лагер. Върхът се белееше все по-близо. За съжаление около лагера се забелязваха следи от човешкото присъствие. Боклуци бяха разпилени навсякъде, дори една тоалетна чиния беше захвърлена просто така. Встрани от лагера имаше дълбока пропаст, която изглежда служеше за бунище. Цялата красота на това място беше опорочена.
Хапнахме, пихме чай и започнахме да слизаме надолу към базовия лагер. Част от групата решиха да не слизат веднага, а да се разходят из района, така че се разделихме на две групи. Турска група също слизаше и пътищата ни се пресичаха. Едно момиче от тях беше набрало преднина пред осталите и се движеше успоредно с нас. Любопитството и желанието за контакт напираха у Любо и нямаше как да останат скрити. Опита да я заговори на смесица от английски и няколкото думи, които вече беше научил на турски и кюрдски. А когато това не помогна включи на помощ и жестове с ръце.
Когато пристигнахме в лагера бяхме доста прашни и ползвахме маркучът, който ни снабдяваше с вода някъде от високо по система от снадени един в друг маркучи да се измием. А няколко човека дори успяха и да се изкъпят. Вече се бяхме събрали всички когато покрай нас, за на път към втория лагер, мина човек с водач. Оказа се българин, който беше пътувал до Догубаязид с мотор, а там си беше намерил хора, които да организират изкачването му до върха.
На следващия ден, както беше по план, започнахме същия преход. Този път палатките също бяха събрани и натоварени на мулетата, които щяха да ги занесат до втория лагер. Когато пристигнахме вече бяха приготвили обяда и след като се нахранихме ни оставаха няколко часа до изкачването на върха. Опитах да поспя колкото мога, щяхме да тръгнем към върха в един след полунощ.
Хапнахме набързо, колкото да не тръгваме с празни стомаси, пихме чай и тръгнахме. Този път всички се движехме в редица, водена от Джамал. По средата на групата един от неговите братя беше втори водач, а най-накрая беше Преслав, гидът от туристическата агенция. Беше тъмно и вървяхме на светлината от челниците. Джамал се движеше с бавна премерена крачка, но след него нещо по веригата се късаше и на всеки две-три крачки част от групата спираше. Кой където беше сварил - на камък, който тъкмо щеше да бъде прескочен или на други неподходящи за спиране места. Това излишно утежняваше изкачването и изнервяше обстановката. Загледах се напред и забелязах, че човекът след Джамал се движеше с темпо, което изобщо не беше съобразено с неговото и това се отразяваше на цялата група назад.
Слънцето беше започнало да изгрява, а ние продължавахме да вървим нагоре. Достигнахме мястото където започваше снега. Тук спряхме, за да сложим котките. Вече не беше необходимо да се движим в редица и всеки продължи със собствено темпо. Най-отпред беше Любо, който точно преди върха беше спрял и изчакваше всички да се съберем и да извървим заедно последните метри.
На слизане обядвахме в лагера и продължихме надолу до базовия лагер. Слизанията винаги са дълги, но бяхме постигнали целта си. Един след друг всички се събрахме отново и прекарахме последната си вечер на палатки.
Когато на следващия ден преди обяд слязохме до мястото, на което ни бяха оставили преди няколко дни, бусовете вече ни очакваха. Посрещнаха ни с диня и пъпеш и се отправихме към хотела в Догубаязид. За да избегнем пропускателните пунктове, с които беше пълно в района, минахме през голямо пусто плато. Това изглежда беше обичайна практика.
Стовариха багажа в хотела покрит с прах и пясък. Не исках да пътувам с такъв мръсен сак и взех една от кърпите в банята, намокрих я и го избърсах с нея.
Пред нас имаше почти цял ден и следобедът прекарахме в разходка в центъра и посещение на някои от местните забележителности. Когато бусът ни остави в близост до центъра определихме часът, в който трябваше да се върнем в него и да продължим. По късите панталони се ориентирах в тълпата къде са другите. Беше сезонът на сватбите и видяхме няколко само за един следобед. Булките бяха облечени в красиви рокли, които ми напомняха за ‘Великолепният век’, който бях гледал по телевизията. Посетихме местен музей и дворецът на Ишак паша, а за вечеря отидохме в местен традиционен ресторант.
На следващия ден поехме обратно към Агри. Този път нямаше директни полето до Истанбул и летяхме с прекачване в Измир. А идеята за пътуване до Иран все още ми се въртеше в главата. Но съдбата го беше оставила за друго време.
Иван Панчев