ЕвроВелоДъжд

Юни 2014

С Юлия се запознахме в Триград, в конната база недалеч от селото. Тя беше с руско потекло, но живееше в България. Беше дошла в Родопите със свой приятел и се разбрахме аз да снимам тях, а те мен по време на ездата и след това да разменим снимките. Срещахме се няколко пъти след Триград и дори с други приятели направихме няколкодневна обиколка в Родопите с палатки. Един път ми каза, че с Миро, нейният приятел, планират да тръгнат с колелета от България и да стигнат до Австрия. Имало  веломаршрути през целия континент. Попита ме дали искам да се присъединя към тях. Нямаше да мога да отсъствам толкова дълго от работа, щеше да отнеме поне месец. Но когато човек иска нещо достатъчно силно намира начин как да го постигне. Идеята много ми допадна и започнах да я обмислям. Не отидох с тях, но следях редовно всеки пост, който пускаха по време на пътешествието им. Реших, че това няма да е една от онези мечти, които остават да чакат по-подходящ момент. Който понякога така и не идва докато дните се превръщат в седмици, седмиците в месеци, месеците в години... Исках да го направя и това се случи на следващото лято.

Работата вече ставаше непоносима. Дните, когато нямаше значение кой ден от седмицата е бяха отминали, а страхотният екип, с който работех вече не беше достатъчен да ме задържи. Някъде в началото на 2014 взех решение да напусна. Нямаше какво да правя обаче по това време на годината, така че реших, че лятото е идеалният момент. А така щях да съм свободен да отида навсякъде, за колкото време искам, почти.  

Спомних си, че Грета, с която за известно време бяхме колеги, ме беше поканила в Лондон. След като напусна фирмата, в която работихме замина за Обединеното кралство. 

Оказа се, че наистина има мрежа от велоалеи, които свързват цяла Европа. Някои още не бяха напълно завършени. Юлия и Миро бяха избрали да карат по Евровело 6, който се оказа един от най-поддържаните. Аз обаче избрах друг, който както по-късно щях да разбера, не беше от съвсем готовите. 

- Хей, важи ли още поканата?

- Да, разбира се, заповядай!

Оставих моето колело вкъщи, защото не беше подходящо за подобно пътуване и взех това на моята приятелка. От Юлия и Миро взех дисаги, които свършиха чудесна работа. Върху тях бях закрепил палатката и постелката ми. Взех и един найлон, с който да ги покрия в случай, че вали. По-късно положението беше такова, че не ползвах найлона в случай, че не валеше. 2014 година, юли месец се скъса да вали, макар че в Англия преваля само два пъти докато бях там и в началото всичко изглеждаше обещаващо. 

Осведомих се за някои подробности относно пътуването и след като бях подготвил колелото и багажа дойде време да го подготвя и за пътуването. Това беше първият ми полет със самолет. Колелото трябваше да бъде разглобено, със спуснати гуми, и ми струваше около шестдесет лева да го кача на самолета.

Грета си беше взела почивка за дните, през които останах в Лондон и дойде да ме вземе от летището. Натоварихме багажа в колата и и потеглихме. Бях взел билет на нискотарифна авиокомпания и самолетите кацаха в Лутън, на няколко километра от Лондон. Отне ни известно време докато се придвижим, а след това решихме да приемем поканата на неин приятел и да отседнем у тях. Гъма беше от Египет, но от дълги години живееше тук и се беше установил. Съпругата му беше в Египет по това време и в къщата имаше стая за всеки от тримата. Щом пристигнахме се заех да сглобя отново колелото, което щеше да стане почти неразделна част от мен през следващите дни.

На следващия ден двамата с Грета се разходихме из града, докато Гъма беше на работа. Видяхме някои от най-посещаваните забележителности в Лондон - моста над Темза, кулата, Бъкингамския дворец. Дори се снимах с двама лондонски полицаи. Не влязох в нито едно от посетените места, но и отвън изглеждаха добре. 

Скоро дойде време да тръгвам. Гъма сподели притесненията си за времето, но вече беше решено. Разпределих багажа в дисагите, а каквото остана закрепих над тях. Облякох якето за дъжд и нарамих раницата. 

Бях отпечатал карта на маршрута на няколко листа, но не ми свърши никаква работа. Разчитах предимно на Google Maps и табелите, за да се ориентирам за посоката. По това време мобилните технологии още не бяха развити както днес и фитнес тракерите, които могат да те навигират по зададен предварително маршрут ми бяха още непознати. Не исках да минавам с колелото през централната част на града и си набелязах път, който излизаше в югоизточна посока към нещо, което приличаше на мост над Темза. Трябваше да стигна до мост, за да мога да продължа от другата страна. Навигацията често може да бъде заблуждаваща и това се случи още в първия ден от велопътешествието. Някъде в едно лондонско предградие минах три път през едно и също място, където пътищата се разклоняваха докато успея да намеря правилната посока. На третия път обаче спуках гума. Бях взел със себе си лепенки, помпа, резервни гуми. Бях се подготвил за такива инциденти и започнах с лепенето.

Скоро след това вече бях готов и отново поех на път. Стигнах до реката и мястото, на което трябваше да има мост, но такъв нямаше. Започнах да се опитвам да го намеря на картата и карах успоредно на брега и в двете посоки, но мост така и нямаше. Реших да питам едно момче, с което се разминахме. Отне му малко време да разбере какво търся, произношението ми беше по-твърдо от тяхното и известно време се чудеше какво имам предвид като казвам "бридж". Но ми отговори, че наблизо няма мостове. Малко неприятна изненада, но питах още няколко човека как мога да стигна на другия бряг без плуване и разбрах, че наблизо има ферибот. Това също ме устройваше. Започнах да въртя педалите към ферибота и не след дълго вече бях там. Този път обаче изненадата беше, че фериботът не работи в неделя. Обадих се на Грета да предупредя, бяхме се разбрали да я държа в течение. Не исках да минавам целия път обратно, да пренощувам у Гъма и на следващия ден да измина цялото разстояние отново. Още беше светло. Огледах местността, за да намеря подходящо място да пренощувам. Близо до ферибота имаше алея, която продължаваше успоредно на брега и няколко човека се разхождаха. Наблизо имаше и голям паркинг, от който непрекъснато влизаха и излизаха тирове, а зад горичката до него се виждаха жилищни сгради. Реших, че горичката беше най-подходящото място да разпъна палатката и да изчакам да отворят ферибота на следващата сутрин. Наоколо нямаше никой, бях избрал място, което не се виждаше от пътя.

Оказа се, че маршрутът от Евровело, който беше на картата в сайта им не е маркиран почти никъде тук. Затова пък имаха техни, добре маркирани веломаршрути. Минаваха през гори, ливади, паркове и градчета. Понякога се случваше пътят просто да свърши и да не мога да открия къде продължава. Тогава пусках Google Maps на телефона. По пътя срещнах три момчета, които също караха към Франция, но тяхната цел беше Париж, където щяха да се включат в провежданата по тове време обиколка на Франция. 

На следващия ден, рано сутринта се качих с колелото на ферибота и слязох на отсрещния бряг. Вече можех да продължа да въртя педалите. Усетих, че отново съм объркал пътя когато се натъкнах на заграждение, което прескочих, прехвърлих колелото през него и стигнах до съборени постройки близо до Темза. Надалече се виждаха само силози и плаващи по реката кораби. След известно лутане отново бях на правилния път. Целта ми беше Дувър, откъдето с ферибот щях да стигна до Франция. Имаше доста колоездачи, с които се разминавахме. С някои заедно се опитвахме да се ориентираме по картите, но никой от тях не беше в моята посока. Пейзажите бяха красиви, а времето все още чудесно. Когато пристигнах в Рочестър реших да отделя малко време за почивка и да разгледам наоколо. Оставих колелото до оградата на една църква, извадих фотоапарата от раницата и тръгнах да влизам в двора, за да направя някоя друга снимка.

- Не бива да оставяш колелото си без надзор, младежо.

Усмихната възрастна дама тъкмо излизаше и забеляза, че не съм заключил колелото. Не се бавих много, направих една-две снимки и продължих. В Рочестър има голям средновековен замък, който се забелязваше отдалече и тръгнах към него. Високата над тридесет метра крепост била построена около 1127 година от Уилям от Корбейл, архиепископ на Кентърбъри, при управлението на Хенри I.

Пътят ми продължаваше все на югоизток. Вечерта отново прекарах в палатката, в една горичка близо до голяма болница. Не бях правил никакви предварителни резервации, защото нямах представа кога къде ще бъда, а и нямах проблем да ползвам палатката. Макар понякога да се чуствах като скитник, но това не ми пречеше. Бях се уговорил само с Рене, който живееше в Брюксел и който бях намерил в CouchSerfing. Оставаше само да му пиша когато имах яснота кога ще съм там.

Когато отново изгубих ориентир и се опитвах да намеря правилната посока батерията на телефона ми падна. Влязох в един магазин и помолих продавачката да заредя малко телефона си. Използвах времето за почивка. Отбих се до едно от крайпътните магазинчета да си взема нещо за ядене. Още не бях свикнал бързо да разпознавам местните монети и за да не бавя опашката протегнах шепата си към продавача, който подбра колкото трябваше да платя. За да бъда по-сигурен започнах да питам по-често за пътя. Наближих спирка, на която чакаха няколко човека, а наблизо до тях спря кола, извозваща отпадъци. Реших да се застраховам и да питам дали съм на правилния път. 

- Добър ден! Извинете, това ли е пътят за Дувър?

Привлякох вниманието на човекът, който беше слязъл от колата и изпразваше един от контейнерите за боклук и на жена, която чакаше автобуса с детето си.

-Да, това е. Но, ако си решил да стигнеш там с това колело ще ти отнеме поне седмица.

Зачудих се дали наистина е толкова далече. Отне ми три дни да стигна от Лондон до пролива Ла-Манш. Може би, ако не бях случил на неработещ в неделя ферибот, или пък бях намерил мост на Темза, можеше да ми отнеме само два дни. Но пък изобщо не съжалявах, тези случки бяха част от приключението и го правеха по-пълноценно. Исках да мина през Кентърбъри, но някъде по пътя отново бях объркал посоката и бях поел по успореден път, който не минаваше от там. Така, когато стигнах Ла-Манша се озовах във Фолкстън. Много симпатично и живописно крайморско градче. Направих кратка разходка по крайбрежната алея и разглеждах близките сгради. Плажът беше покрит с малки камъчета, но това не спираше хората и тук-там бяха постлали плажните си кърпи. Отново заваля дъжд, но не продължи дълго. Бях се скрил под навеса на една църква и изчаках да спре. От Фолкстън до Дувър маршрутът ми минаваше успоредно на брега в североизточна посока. 

Опашката от камиони започваше още преди Дувър. Всички те чакаха да стигнат до пристанището и да се качат на ферибота. Изпитвах дяволско злорадство и удовлетворение от спускането по нанадолнището и изпреварването на цялата километрична опашка от превозни средства. Ориентирах се сравнително лесно и скоро вече бях купил билет за мен и за колелото. Колоездачите са допълнително облагодетелствани и от факта, че не се редят на опашката по време на пристигане, а застават директно най-отпред и биват пускани първи да се качат на борда. Освен мен имаше още може би двайсетина колоездачи и когато дадоха знак и фериботът беше спуснал огромната рампа-врата, не знам как точно се нарича, от всички опашки започнаха да се изстрелват велосипеди към огромното празно пространство вътре. 

Докато се возех и гледах вълните през прозорците се сетих за жената, която преди няколко часа ми казваше, че ще ми е необходима поне седмица, за да стигна до тук. Беше първото ми возене на такъв голям ферибот и по едно време ми хрумна "Ей, ако се качихме първи, значи на слизане ще сме последни". Не, че имах против да съм последен или бързах за някъде, но да издишам изгорелите газове от всички автомобили и камиони не бях изобщо навит. За щастие, когато на слизане падна рампата от другата страна, където бяхме с колелата, рабрах че хората са го измислили. 

Очаквах да се озова в Кале, но след като слязох от ферибота се оказа, че сме някъде извън града. Тръгнах направо по пътя докато стигнах до кръстовище. Бях неприятно изненадан, че тук вече нямаше никаква маркировка за велопътища. Все пак вече бях във Франция, колоезденето е популярен спорт тук. Видях друг колоездач, вероятно тръгнал да пътешества като мен, но с повече багаж, и реших да го питам дали има представа накъде е градът. Оказа се несговорчив румънец, който освен че вероятно не разбираше английски нямаше и никакво желание да комуникира с когото и да било. Остана ми само да се доверя на онче-бонче и поех надясно. Предположих, че пътят вдясно е успореден на брега и Кале трябваше да се намира или натам, или наляво. Изключих този, който продължаваше направо. След известно време разбрах, че съм се ориентирал в правилна посока, но преди града попаднах на гледка, която не очаквах. Купища народ с африкански произход се бяха разположили от двете страни на все още извънградския път, бяха сигурно стотици, ако не и повече. Реших, че ще пропусна разглеждането на града и ще продължа на юг. И без това времето напредваше и исках да намеря място, на което да пренощувам. Наближих някакво селце и започнах да търся къде да се установя за вечерта. Нямаше жива душа, всички къщи изглеждаха празни, само някъде в далечината се чуваха хора, които вероятно празнуваха. Оказа се, че на запад е доста по-трудно да се намери празно място, на което да разпънеш палатката си край пътя. Почти навсякъде беше пълно с пасища и крави или малки ниви, които бяха засяти. Преди да се настаниш в нечий имот или в близост до него е редно да попиташ за разрешение или да предупредиш. Опитите ми да намеря някакви хора наоколо бяха неуспешни и разпънах палатката си до оградата на една от къщите.

На сутринта също нямаше следа от други хора и продължих по пътя си. Сега разчитах единствено на Google Maps. Нямаше никакви табели, нито помен от велоалеи или маркировка. На картата в сайта на Евровело маршрутът минаваше в по-западната част, но никъде не видях маркировка или друг ориентир, за да стигна до него и реших, че дори и там може би липсва такава. Карах по някаква пътека, но скоро тревата започна да става прекалено висока и започнах да се чудя дали съм на правилния път. След известно време излязох на алея, която се простираше успоредно на плавателен канал. Тук вече имаше и хора, които се разхождаха по брега, в канала плаваха лодки, а високи дървета правеха сянка от двете му страни. Карането на колело в този участък беше много приятно. В този ден започнаха по-сериозните валежи. Понякога се изсипваше цял порой и ако бях в близост до спирка или друг подслон изчаквах там докато дъждът премине. Този ден дъждът ме измокри доста. Намерих една нива, на която вратата на орадата не беше затворена. Повиках пред близката къща с очакването да се покаже някой, когото да попитам може ли да пренощувам в палатката си в нивата, но отново нямаше никой. Всичките ми дрехи бяха морки и се надявах през нощта да успеят да изсъхнат малко. Но това беше невъзможно. На сутринта когато ги облякох още бяха влажни, а когато се спуснах по близкото нанадолнище имах чуството, че мога да усетя вятърът дори с костите си. За вечерта обаче намерих свободно място в един от хостелите в Лил. Първият голям град след Лондон по пътя ми. Успях да се изкъпя, да изпера и изсуша дрехите си. След това слязох в общото помещение където имаше няколко човека от различни националности. Някои си приготвяха вечеря, други разговаряха, а трети просто почиваха. Взех едно от списанията от лавицата и започнах да го разглеждам. Един от гостите забеляза, приближи се и се усмихна:

- Значи говориш френски?  

- Всъщност гледам само картинките, не говоря френски.

- Както правят малките деца - беше започнал да се смее.

Станах рано и преди да продължа направих кратка разходка из централната част на Лил. Често се случваше на улицата да се носи доста съблазнителен аромат на прясно изпечени тестени изделия от някоя малка пекарна и не винаги успявах да устоя на изкушението. Денят беше облачен, нямаше изгледи скоро отново да бъде слънчево, но трябваше да тръгвам. Лил се намира съвсем близо до границата с Белгия. Дори не разбрах кога бях преминал на белгийска земя. Наближавах Брюксел и бях предупредил Рене. По пътя водата ми свърши. В България сравнително често може да попаднеш на чешма, но тук не беше така. За цялото ми пътуване видях само две чешми и на едната имаше надпис, който гласеше, че водата е негодна за пиене. Изведнъж обаче, край пътя започнаха да се редят вишневи дръвчета. Отбих и изядох порядъчно количество, което за известно време утоли жаждата ми. Трябваше обаче да намеря вода и реших да питам при първия удобен случай. Докато карах в главата ми се редуваха мисълта как успях да пропилея шанса да науча френски, който бях учил от пети до дванадесети клас, и как, да му се не види, беше вода на френски, о, дьо, льо...? Първият човек, който видях беше момче, което ремонтираше колелото си пред къщата, в която живееше. За съжаление не знаеше английски и реших да опитам с някой друг. Беше ми направило впечатление колко малко хора има в делничните дни по улиците и как емигрантите населяваха предимно големите градове, но нямаше и помен от тях в провинцията. Забелязах мъж, който излезе от своята къща и се беше насочил към паркирания пред нея автомобил. Реших, че това е моят шанс и приближих.

- Добър ден! Извинете, но не говоря френски - поне това можех да кажа на френски. Той отговори нещо, което не разбрах, но звучеше дружелюбно. Показах му празната си бутилка и той отвърна:

- Ах, льо! - взе бутилката ми, върна се в къщата и след малко излезе с пълна бутилка. Благодарих и продължих. 

Този ден карах най-дълго време. Разстоянието от Лил до Брюксел е над сто километра, за колоездене не е малко, но не е невъзможно. В България се беше случвало да минавам без проблеми по около осемдесет километра на ден, когато излизах да се разхождам с колелото. За да спестя малко километри реших да пробвам да карам по магистралата. Идеята беше лоша и слязох от нея още на първия изход. В Белгия велоалеите бяха много повече отколкото във Франция. До този момент нямаше терен, който да ме затрудни, но около тридесет километра преди Брюксел започнаха да се редуват изкачвания и спускания, преодоляването на които беше много изтощително. Казах си, че в краен случай може да намеря място за палатката си, но идеята за истинско легло ме караше да продължавам да въртя педалите. Бях писал на Рене, че може да закъснея и за да не го притеснявам мога да отида у тях на следващия ден, но той отговори, че за него няма проблеми и ще ме чака. Когато пристигнах в дома му полунощ вече беше минал, а аз отново можех да се изкъпя и да спя в удобно легло.

У Рене прекарах две вечери. При пристигането ми в брюксел вече бях изкарал шест дни въртейки педалите и следващият ден беше ден за почивка и разходка. На сутринта той ми беше оставил ключове от апартамента си. Беше делничен ден и той беше отишъл на работа. Познавахме се само от размяната на съобщения в CouchSerfing, но за него явно беше достатъчно, за да ми има доверие. Оставих колелото у тях и тръгнах към автобусната спирка. Прекарах деня разхождайки се насам-натам из Брюксел. Опитах се да открия красивата катедрала, покрай която бях минал предната нощ, видях и кралския дворец. Навсякъде забелязвах немалко хора с неевропейски черти. Понякога се питах дали това наистина е сърцето на Европа и ми се струваше, че на места не беше останало много от нея. Харесвам чуждите култури, но ми е жал когато някоя започне да губи своята идентичност. 

Докато карах някъде из покрайнините на Брюксел отзад дочух разговор между двама човека. Не разбирах какво говорят, защото не бяха близко, но улавях интонацията, с която говореха и бях сигурен, че ми е много позната и че те не бяха белгийци. Намалих и се заслушах докато не наближиха. Оказаха се двама българи. На поздравът ми единият дори отвърна с "Бонжур", не очакваше българин на колело да го заговори. Вече няколко дена говорех на български само когато се обаждах на приятелката или родителите ми. Нетипично за мен, но ги изчаках, за да мога да си поговоря с тях. Побъбрихме няколко минути, разпитаха ме от къде съм тръгнал, накъде отивам, имам ли спонсори...

Следващата дестинация беше Люксембург, но преди него прекарах една вечер отново в палатката си, малко след Динант. Красив град, разположен на брега на река Мьоза във Валония, един от трите белгийски региона. Белгия е разделена на три общности - фламандска, френска и немскоезична, и на три региона - Фландрия, Валония и Брюксел. Когато пристигнах в Динант бях доста уморен и реших да пропусна качването до крепостта, която се извисяваше над града. Нямаше никакви места в хостела и отново трябваше да търся място за палатката. Докато карах ме задминаха двойка американци.

-Хей приятел, предната ти гума е спукана.

- Да, знам. Благодаря! - бях уморен и изобщо не ме интересуваше, че предната ми гума беше почти на мекица. Исках само да намеря място за спане и после щях да мисля за гумата. А и това беше втората спукана гума за този ден и вече ми идваше в повече. Успях да намеря подходящо място и преди да разпъна палатката се обадих на приятелката ми. Мобилният интернет беше скъп, а и гледах да го ограничавам и я попитах дали може да ми резервира място в хостела в Люксембург за следващата нощ. По това време тя беше на гости при родителите ми и двамата с брат ми успяха да се справят с резервацията. Погрижих се за гумата и разпънах палатката. 

На следващия ден слънцето започна да наднича зад облаците. По пътя реших да спра за почивка и от едно магазинче си купих бира. Седнах на парапета над реката, хапнах и изпих бирата, която се оказа безалкохолна. Което беше, може би по-добре. В реката плуваха лебеди, а семейства с деца се разхождаха наоколо и ги хранеха. Динант вече беше далече назад. Реших отново да се уверя, че карам в правилната посока:

- Добър ден! Това ли е пътят за Люксембург? - Възрастна, но доста пъргава и жизнена жена потвърди на развален английски. Изглеждаше, че не го говори, но започна да ми разказва доста оживено нещо на френски, от което разбирах само, че говори за реката и думите 'тре жоли, тре жоли'. Едвам успях да я прекъсна:

- Съжалявам не говоря френски. - Погледна ме и в следващия миг вече беше превключила на немски и отново ми разказваше вероятно колко красиво е наоколо. Говореше перфектно немски и френски, но в Белгия това са два от официалните езици, заедно с нидерландски. Стана ми смешно и малко неудобно, но отново я прекъснах:

- Съжалявам, не говоря немски. - Това не я спря и я изслушах докато след малко не приключи. Благодарих и и поех отново на път. Наближавах Люксембург, което си личеше и по червеното ферари, което премина няколко пъти покрай мен. Нерядко виждах хората да шофират луксозни автомобили, но това беше първият от класa на суперавтомобилите. 

Настаних се в хостела. В стаята имаше още няколко човека. Беше дошла голяма група тийнейджъри от Русия, няколко класа с преподавателите си. Имаше специален гараж само за велосипеди, където оставих моя и започнах обиколката на града пеша. Времето вече беше слънчево, но не знаех колко дълго ще се задържи такова. Следващата дестинация беше Страсбург, но непрекъснатите валежи вече ми бяха дошли в повече и взех решение да прекъсна велопътешествието си по-рано от предвиденото. Най-близкото летище, до което  летяха нискотарифни авиокомпании беше Франкфурт-Хан. Опитах да уредя още една нощувка в хостела в Люксембург, но всичко беше заето и нямаше свободни места. Така че, на следващия ден поех към границата с Германия. 

Докато бях в Англия се случваше да ме питат дали съм французин. Във Франция ме бяха питали дали съм германец, а в Германия дали съм французин. След като вече бях преминал границата реших да пробвам дали малкото норвежки, който знаех ще свърши работа тук. Опитът ми не беше особено успешен. Между другото, никъде не се разбираше когато преминавах в друга държава, освен ако нямаше табели. Съжалих, че пропуснах Страсбург, но пък за сметка на това пътят ми мина през Триер, красив немски град с невероятна архитектура. Седнах в едно от кафетата на площада и хапнах. Отвъд реката се намираше къмпингът, където прекарах нощта. Имаше обособени места за палатки, както и такива за кампери, също електричество и баня. Градът беше едно от най-красивите места, на които бях попаднал по време на това пътуване. 

На следващия ден поех към близко до летището Франкфурт-Хан градче, в което бях резервирал нощувка. Докато карах към мен се беше приближила жена, също колоездачка и попита на къде отивам. Казах и името на хостела, но тя отвърна, че в тази посока няма такъв хостел. Спряхме и се загледахме в картата на телефона. Пак бях объркал пътя, но хостелът беше съвсем наблизо и скоро бях пред него. До полета имаше два дни, но втората нощувка бях резервирал в хотел в друго близко градче. Докато чаках пред хостела, защото беше заключен и нямаше следа от живот, а собственикът не вдигаше телефона, пристигнаха момче и момиче, които бяха направили резервация в същия хостел. Обадих се на майка ми докато чаках, но се оказа, че момичето е дочуло част от разговора. След като затворих ме попита на английски от къде съм, на което отговорих, че съм от България.

- О, България! - беше много развълнувана. Запознахме се, а тя каза на приятеля си, който също се опитваше да се свърже със собственика - Виж, това е Иван, той е от България. - усмивката не слизаше от лицето и, много се радваше, че се е запознала с българин. Те двамата бяха от Македония. 

След известно чакане и чудене дали не са ни пратили за зелен хайвер собственикът се появи. Беше руснак и обясни, че се е наложило да отиде до летището, за да вземе момиче, което също отседна в хостела. 

Наоколо нямаше нищо интересно, което да се разгледа и прекарах двата дни в почивка и излежаване. По телевизията непрекъснато, по всички канали, коментираха за разбития малайзийски самолет над Източна Украйна. Не беше много вълнуващо точно когато ти предстои вторият полет в живота. 

Разглобих колелото още от предната вечер и стегнах багажа. Собственикът на хотела, в който бях отседнал ме закара до летището. Бях пропуснал да отпечатам бордовата си карта, нямаше и къде. Служителката на летището обаче обработи документите ми и ме предупреди за следващия път, че трябва да си нося бордовата карта. Тогава нещата още не ми бяха съвсем ясни и попитах една от жените, които чакаха от къде е взела своята. Оказа се, че в самолета местата ни бяха едно до друго. Така се запознах с Весела, която се беше установила в Германия и пътуваше за България. Въпреки, че се имам за интроверт самотата ми се беше отразила и не спирах да говоря. Когато двигателите на самолета форсираха и започна да се подготвя за излитане, а аз още не млъквах, видях физиономията на Весела.

- Добре, млъквам.

- Не, не, говори. - причината за начина, по който изглеждаше не беше, че и бях досадил, а че беше от хората, които се страхуват по време на излитане и кацане.

Поли, която живееше в съседен блок в Младост, ми беше предложила да дойдат със сестра и, Софи, която пък живее в Италия, но по това време беше дошла да види семейството си, да ме вземат от летището.

- Добре дошъл! Очаквах да те видя целия брадясал! - каза Софи с усмивка на лицето.

- Прекарах последните дни в хотели и имах възможност да се поусвежа.

Съжалявам, че не успях да завърша пътуването до край, до София. Но така е било писано. Видях много места, срещнах много хора, научих се да разчитам на себе си, както и че няма какво да те спре да направиш още една мечта реалност, освен самият ти. Въпреки лошото време лятото на 2014 година остава едно от най-хубавите, които съм имал. 

От това пътуване минаха няколко години, но някой ден искам да го направя пак. Може би не сам и на други места, но с някой и някъде да караме стотици или дори хиляди километри на две колела.

Иван Панчев

Снимки от това пътуване може да разгледате тук