Камино Португес

Май - Юни 2024

Камино де Сантяго (El camino de Santiago) е мрежа от поклоннически пътища, които водят до катедралата в Сантяго де Компостела в северозападна Испания. Смята се, че в нея са били положени мощите на Свети Яков. Още от 10 век всяка година хиляди поклонници тръгват, за да извървят този път. А през 1492 година папа Александър VI официално обявява Камино де Сантяго за едно от трите големи поклонения в християнския свят, заедно с Йерусалим и Via Francigena до Рим.  

***

Не помня кога за първи път бях чул за Камино. Пътят на поклонниците, който завършваше в северозападната част на Испания, на стотина километра от брега на Атлантическия океан. Някои поклонници след като достигнат до Сантяго де Компостела продължават и натам, до Faro de Fisterra - все още действащ морски фар в Галиция. 

Оказа се, че пътят не е само един, както мислех дотогава. Най-известният е Camino Frances, който започва от френското градче Saint Jean Pied de Port, близо до границата с Испания в Пиринеите. Повече ме беше привлякъл обаче северният маршрут - Camino del Norte, който се простираше почти успоредно на френския, но вървеше по брега на Северния Атлантически океан през по-голямата си част. От юни до август беше пикът на сезона, както и най-горещото време. Исках да избегна и двете и избрах да тръгна сам през септември. Този път е дълъг 820 километра и според информацията, която имах преминаването му отнемаше около пет седмици. Нямах толкова време, и реших да съчетая това пътуване с друго любимо занимание - колоезденето. С колело щях да го взема за много по-кратко време и щях да спестя няколко дни от отпуската, които можех да ползвам за някоя друга дестинация.

Целият ми план беше преправен от Радка, която винаги беше готова да тръгнем нанякъде. При едно от посещениата ни в клуба на пътешественика едно момиче разказваше как минало Camino Portugues с велосипед. От Порто до Сантяго де Компостела на колело, по крайбрежния път. 

- Аз искам по нейния маршрут да караме, по брега. Айде бе, Иване... Не мога септември, хайде по-рано. - Съгласих се, надявах се само да не ни вали, или поне не много. 

Няколко дена по-късно Радка беше споделила с Деяна вече общия план. Която пък също поискала да се присъедини. Беше чела много за Камино и сега и се беше отдала възможност да го направи. Само трябваше да изчакаме да мине абитуриентският бал на дъщеря и в края на май. 

Първоначалният ми план беше да карам средно по 80 километра дневно. Заради Радка и Деяна обаче щяхме да минаваме по около 50-60 километра на ден и планирахме за пет дни да стигнем от Порто до Сантяго де Компостела. На мен обаче това не ми беше достатъчно,  исках да карам повече. Реших да тръгна няколко дена преди тях, да разгледам Лисабон и от там да поема на север с велосипед.

- Винаги съм искал да посетя Лисабон. - беше ми казал Динко когато му споделих за плануваното приключение и чак когато затворихме телефоните ми хрумна:

- Ами ти, ако искаш можеш да дойдеш с мен до Лисабон. Аз ще прекарам там няколко дена - бях го набрал отново. Динко се съгласи веднага и само след няколко часа вече бяхме купили билети до Лисабон и обратно и за него и бяхме резервирали място за спане. Нямаше да съм сам и в Лисабон. С Радка и Деяна щяхме да се срещнем в Порто, откъдето щяхме да продължим заедно по Камино де Сантяго. 

Лисабон

Времето минаваше и денят на заминаването вече наближаваше. С Деяна и Радка се чувахме, но по-често пишехме по всякакви въпроси, свързани с пътуването - наемането на колела, резервацията в Порто, където щяхме да прекараме два дни преди да продължим по пътя, и всички други малки и не малки подробности, които възникваха.

Рано сутринта на 21 май таксито спря пред Терминал 1 и се отправих към гишето за чекиране. Имах само ръчен багаж - осемнадесет-литрова колоездачна раница, която се разширяваше допълнително с още шест литра. Не беше нужно да се чекирам. Скоро и Динко се появи. Първият ни полет беше от София до Барселона, а до втория щяхме да имаме възможност да се разходим из града, стига самолетът да излети навреме.

Нямаше никакво закъснения и кацнахме в Барселона по разписание. Разполагахме само с няколко часа, така че трябваше да изберем само две-три забележителности. За мен това беше второто посещение на Барселона, но нямах нищо против отново да видя Саграда Фамилия, и този път също само отвън. Все още крановете си стояха по покривите на катедралата и по нищо не изглеждаше ремонтът скоро да приключи. Дори да бяхме решили да влезем в катедралата едва ли щяхме да имаме този късмет. Както се случи и с паркът Guell, до който стигнахме с метро и малко ходене пеш. Билетите за този и следващите няколко дена бяха разпродадени и не успяхме да влезем в парка. Все пак си направихме кратка разходка и снимки и тръгнахме обратно към летището. 

Беше привечер когато пристигнахме в Лисабон. Квартирата ни се намираше в края на малка стръмна уличка съвсем близо до старата част на града. Не беше особено просторна, но за няколко дена беше напълно достатъчна. Съобщението с инструкции, което бях получил гласеше да търся зелена врата и да следвам по-нататъшните инструкции за отключване. Когато се огледахме установихме, че всички врати наоколо бяха зелени. Навигацията ме беше подвела по успоредна уличка, но една жена ни ориентира накъде да тръгнем. 

След като оставихме багажа излязохме да разгледаме наоколо. Наблизо беше една от спирките на трамвай 28 - една от туристическите забележителности на града и винаги беше пълен с туристи. Не му мислихме много и се качихме на трамвая, вместо да го оставяме за друг път. Изпълнихме една от задължителните задачи в списъка ни, макар и не по целия маршрут на трамвая. 

Следващия ден бяхме планирали за няколко по-отдалечени от центъра забележителсности. Избрахме да хванем трамвая, но този беше по-съвременен, който да ни откара към западната част на града. Ватманката се намираше зад плътна стъклена преграда и нямаше възможност за никакъв контакт с нея. А машинката за билети не искаше да приеме петте евро, които пъхах надявайки се да получа билетче и ресто. Получавах обратно само моите пет евро. По разписание имаше още няколко минути до тръгването и в трамвая се качиха още пътници. Помолих едно германско семейство да ми развали по-едра банкнота, но машината категорично отказваше да приема и банкнотата от пет евро, която получих от тях. Макар да пишеше, че банкноти от десет и повече евро не се приемат Динко реши да провери какво ще стане ако пъхне една банкнота от десет ерво. Ами, тях тя си ги задържа съвсем безцеремонно и не върна нито билет, нито нищо. Ходи се оплаквай или обяснявай на някой! Решихме, че ще пътуваме без билети. За наш късмет контрольори не се качиха и не ни се наложи да обясняваме защо сме без билети. 

Кулата Белем, паметникът на откривателите и манастирът Jeronimos бяха разположени съвсем близо един до друг. Пред манастъра обаче се виеха не една, а две опашки, които заемаха цялата му дължина, а той беше наистина огромен. Кулата и паметникът посетихме, но да се редим на такава опашка не искахме. Освен това можеше и за него билетите да са свършили. 

Същия следобед проверихме как да стигнем до офисът, от който трябваше да взема колелото. То вече беше пристигнало и ме чакаше, опаковано в голям кашон. След като нагласих кормилото и монтирах педалите аз тръгнах обратно към квартирата с него, а Динко реши да се разходи пеша. Малко след офиса на куриерите излязох на главна улица, която водеше право до метростанцията в близост до квартирата ни. Тук алеите за велосипеди бяха не в края, а в средата между платната за движение. Когато пристигнах оставих колелото на малката тераска в къщата, където бяхме отседнали. Всички стаи изглеждаше, че се дават под наем и малко се притеснявах за него, макар входната врата винаги да беше заключена. По едно време разбрах, че липсваше каската. Бях забравил да я включа в поръчката и по-късно се бяхме разбрали с човека от веломагазина да ми я пратят с колелото. Но бяха забравили. Пилигримският ми паспорт обаче беше пристигнал и се отбих до лисабонската катедрала, където получих първия си печат. 

С Динко се разбрахме да се чакаме при замъка в стария град, но решихме да не влизаме в него. Предположих, че ще е като повечето от замъците, които вече бях посещавал - почти празен или, не дай боже в него да имаше изложба на съвременно изкуство. 

На Динко му беше възложена задачата да купи няколко книги от известен автор, който обаче ние двамата не познавахме. След кратка обиколка из лисабонските книжарници успяхме да ги намерим на английски, както му беше поръчано, в една от тях. Тя се простираше на няколко обособени части навътре в сграда в стария център. Нямах нищо против да го придружавам докато се опитваше да изпълни поръчката. Докато той събираше книгите аз преминах през всички зали до дъното на книжарницата. Отново се  надявах да намеря някой брой на Pif, като тези, които имах като малък и които одавна бяха изгубени. Бих си го купил без значение на какъв език беше. Но както и в другите градове, където бях разглеждал книжарници, и там също нямаше. Неочаквано обаче забелязах комикс за Мишел Ваян - автомобилният състезател, който печелеше всяко състезание във френската анимация от детските ми години. Който обаче беше само на португалски език. 

На връщане към квартирата надписите на един от ресторантите привлякоха вниманието ни - беше непалски ресторант. Нямаше как да пропусна и реших, че ще вечерям тук. За Динко още беше рано за вечеря и той се прибра да остави покупките. Беше се съгласил да вземе с него моите покупки, за да не ги нося през целия път после. Малко по-късно слязохме до Praça do Comércio - голям, красив площад на брега, който изглежда беше любимо място за разходки на много от жителите и гостите на града. Вятърът брулеше брега и разнасяше песните на музикантите, около които се насъбираше публика.

За замъкът в Синтра успяхме да купим билети за следващия ден още вечерта,  когато пристигнахме в Лисабон. Потеглихме към Синтра с влак, а след това от гарата хванахме автобус до града. Имахме достатъчно време да обиколим и разгледаме. Градчето е малко и няма кой знае какво за гледане, освен двореца и манастира, както и няколко улички с магазинчета и ресторанти. Към замъкът тръгнахме пеша по пътека през гората. 

- Ето това е корково дърво - обърна внимание Динко на едно от дърветата край пътеката, което тъкмо бях подминал. Португалия е най-големият производител на корк в света и дотогава не бях виждал корково дърво. Обиколихме парка около замъка в търсена на къщата на една контеса, която ни отне доста време да намерим. А когато дойде и нашият час за влизане в замъка се наредихме на опашката. Влизането става по часове и всеки билет важи за точно определен час. Замъкът беше красив не само отвън, но и отвътре. За разлика от отвън, вътре ми изглеждаше малък. Разбира се, не беше разрешено да се влиза навсякъде и в част от него все още течеше реставрация, което може би остави такова впечатление у мен.

Преди да се качим на влака в Лисабон се бяхме отбили до местния Декатлон, откъдето си купих каска за велосипед и която през цялото време разнасях с мен през деня. На влизане в замъка обаче ми казаха, че трябва да я оставя на съхранение, защото не можех да вляза с нея. Не разбрах поради каква причина, но на излизане съвсем я бях забравил. Ние бяхме последната група и когато се сетих и върнах, засякох жената, при която я бях оставил да си тръгва. За щастие все още имаше кой да ми я върне. 

Когато се върнахме в Лисабон вечерта и двамата с Динко вечеряхме в непалския ресторант.

Лисабон остана за мен един от най-красивите градове, които бях посещавал. Макар симпатичните тесни улички да не са само тук, градът си има свой собствен чар. Преминаващите трамваи винаги привличат погледите на туристите и към тях биват насочени по няколко телефона, които да запазят момента. А когато това се случваше на фона на виолетовите цветове на пренесената от Южна Америка Jacaranda mimosifolia, която отлично се беше адаптирала към европейския климат, гледката беше още по-красива. Бяхме отишли в Лисабон точно по време на цъфтежа им.

Камино де Сантяго

Вече беше дошло време да тръгвам. Сутринта на 24 май прикрепих няколко малки чантички към колелото, направихме снимки и се приготвих да поема по пътя. Не взех дисаги, а щях да карам с раницата на гърба си и три малки чантички, закачени на различни места по колелото. Динко остана още няколко часа в Лисабон, докато дойде време за неговия полет към София.

Включих навигацията и поех по предварително изтегления маршрут. Бях го намерил на един от сайтовете за колоездене по Камино, които бях разглеждал. Велоалеи имаше, но никъде не виждах жълтата мида на син фон, която маркираше пътя на поклонниците. Така че разчитах на навигацията да ме изведе до него. Макар че понякога избирах да продължа по велоалеите вместо да следвам стриктно навигацията, която доста често започна да се разминава с тях. 

Сигнах до дълга дървена платформа, която се простираше покрай брега. Беше построена за пешеходци, но също беше разрешено по нея да карат и велосипедисти. На места беше обозначено изминатото, вероятно от началото и, разстояние. Доколкото успях да разбера служеше също и за наблюдение на птици, но в това предположение не останах съвсем сигурен предвид неразбирането ми на португалски език. Не след дълго започна да се появява и маркировката за Камино. От време на време подминавах хора, които вървяха пеша и носеха туристически раници. Някои бяха закачили и отличителния знак на пилигримите - бялата мидена черупка. Вече бях сигурен, че съм на прав път. 

Малко преди да изляза от града минах покрай сладкарница, в която реших да закуся. Решението беше добро, защото до края на днешното колоездене друго място, от което можех да си купя храна или вода нямаше. 

Имах четири дни да стигна до Порто, а на петия ден Радка и Деяна щеха да пристигнат там. Трябваше да измина почти четиристотин километра през това време. Бях предвидил за първия ден между 80 и 90 километра, а за следващите два дни по повече. За последния ден бях оставил по-малка част, доколкото беше възможно. 

Вероятно някъде се бях отклонил, защото от доста време маркировка не виждах, а карах по доста натоварен междуградски път. Понякога обаче, когато виждах хора с раници да вървят отстрани на пътя се обнадеждавах. Или и те се бяха заблудили, или пътят наистина минаваше от тук. 

Макар да беше май месец слънцето не беше особено жалостиво, особено в следобедните часове. Бях сложил качулката под каската, за да не ми изгаря врата. Но бях забравил за горната страна на дланите, която и друг път ми беше изгаряла. Карах с мериносова блуза с качулка и дълъг ръкав, която имаше удължение в края на ръкавите с дупка за палеца. Но съвсем не се бях сетил за това. За щастие дланите ми само се бяха зачервили, но не ме боляха. 

Разбира се нямах никакви илюзии, че целият път ще бъде подобен на дървената платформа при Лисабон. Колкото и равен да се смята като цяло даден маршрут, а този съвсем не беше такъв, все ще има изкачвания, с които трябва да се бориш. Както и спускания. Понякога обаче или губиш борбата, или решаваш, че не си заслужава и тогава слизаш от колелото и започваш да буташ. 

През цялото време в този и следващите дни ме задминаваха други колоездачи. Почти всеки от тях обаче нямаше никакъв багаж, а и караха съвсем друг модел велосипеди - леки шосейки с тесни гуми. Аз карах голяма Orbea, с 29-цолови гуми и размер, с който още не бях свикнал. На няколко пъти щях да падна по време на маневри, а един-два пъти успях да го направя, обикновено когато правех по-остър завой, защото разбирах, че бях излязъл от маршрута. Това беше най-евтиният вариант от велосипедите, които се предлагаха в магазина, от който ги наехме. Не съм специалист и карам колело предимно за удоволствие или придвижване, но според мен това не беше най-подходящия модел за този път. Не беше леко, беше масивно и ми приличаше по-скоро на колело за горски терен. Когато се случваше да карам по прав участък и исках да изправя гърба си едвам стигах дръжките на кормилото само с пръсти. Тогава пък усещах, че педалите не бяха на подходящото място. Просто този модел беше с неподходяща за този тип каране геометрия. На няколко пъти слизах и започвах да бутам колелото по баирите. Имаше и друг проблем - нещо със скоростите не беше наред, но не знаех какво. Превключването често не беше никак плавно, а понякога започваше да прещраква и не успявах да сменя предавката. Това затрудняваше допълнително въртенето на педалите по нанагорнищата. 

Приятна изненада за деня беше първата чешма, която видях встрани от пътя, на около 2 километра от Сантарем - мястото, където щях да нощувам. Бях изминал над осемдесет километра само с около литър вода в раницата. Нямаше надпис, който да гласи, че водата не беше годна за пиене, така че се наведох и започнах да пия от шепата си, а след това напълних и шишетата.

Бях резервирал място в хостел в Сантарем от предния ден. Предварително бях резервирал само апартамента в Порто, а по време на пътя си резервирахме места за спане от предишния ден. Албергета обаче така и не видях. Бях прочел за такова в Сантарем, но не успях да открия никаква полезна информация за него и затова бях потърсил друго място. През следващите дни щях да остана с впечатлението, че пътят след Порто беше доста по-поддържан в това отношение от този между Лисабон и Порто. Вероятно защото повечето пилигрими тръгват именно от Порто.

Бях изминал малко повече от 86 километра когато пристигнах в хостела. Оставих колелото в гаража, настаних се в стая, в която имаше още няколко човека, взех душ и излязох да се разходя. Намерих църква, от която получих следващия печат в книжката ми. Надявах се да има брошури с информация за пътя, за места, на които бих могъл да отседна, за маршрута. Но когато попитах разбрах, че нямаше нищо подобно. Щях да продължавам да разчитам предимно на навигацията от телефона и на знаците по пътя. В хостела се заприказвах с колоездачка, която имаше същия проблем. Също така трябваше да уредя и следващата си нощувка. Ударих обаче на камък, защото в Ансиао, от където минаваше маршрутът не успях да открия никакви свободни места за нощуване. Така че се наложи малко да  променя маршрута през съседно на Ансиао селище. Направих резервации за следващите два дни докато седях на пейка в малък парк, близо до църквата.

Следващият ден бях решил да се подготвя по-добре. Бях станал рано, обикновено в 8 сутринта вече бях тръгнал на път. Заредих се с няколко половинлитрови бутилки вода и малко храна от вендинг машината в хостела. Същото направи и жената, с която бяхме говорили за маршрута. Взех колелото, затворих гаража и оставих ключовете на рецепцията. В този ден ми предстоеше най-дългото каране, около сто километра. 

В началото, първите няколко километра, карах по равен провинциален афалтов път, който се виеше между селца и поляни. Бях оставил колоездачния клин в раницата, страхувайки се да не ми изгорят краката и карах с дълго долнище. 

До денят, в който не тръгнах по Камино не бях карал велосипед с клин, но това е най-добрият вариант за дълги разстояния. В противен случай рискуваш да се сдобиеш с неприятно протриване и неудобство. Разликата усетих почти веднага. 

Навигациата ми се стори по-подходяща, отколкото да следвам маркировката. Имах някаква представа от къде ще мина и какво разстояние ми остава, а ако бях тръгнал по маркировката не бях сигурен дали маршрутът ми нямаше да се удължи. Все пак маркировката беше предимно за пешеходци. По-малка част от хората, които тръгват по Камино го правят на колело. 

Разбира се идилията не трая цял ден и по някое време започнаха да се появяват и един след друг баирите. Дразнех се на скоростите, които ме затрудняваха допълнително и писах на човека от магазина, че нещо с колелото не беше наред. Отговори ми, че може да потърся сервиз по пътя, но бяха почивни дни и едва ли щях да намеря работещ. Най-добре беше да потърся такъв в Порто, но дотам имах още три дни каране. Щеше да поеме разноските по поправката. 

Наложи се отново да бутам на няколко пъти. Този ден междуградските пътища, по които карах бяха спокойни, почти пусти, в сравнение с пътя, по който бяха карал предишния ден. Дори успях да си купя малко храна от един магазин, покрай, който минах. Също така по пътя имаше и няколко чешми, от които можех да си налея вода. Видях и две змии за целия ден, които се препичаха на нагорещения от слънцето асфалт. Едната се беше проснала неподвижна по средата на пътя. За нейно щастие, или късмет, преминаващите автомобили я оставяха невредима.

Най-голямото и дълго нанагорнище беше в края на днешния маршрут. Започнах изкачването към точката, до която ме водеше навигацията, но съвсем скоро вече нямах сили да въртя педалите нагоре и започнах да бутам. Бутането обаче по този път също беше уморително и спирах за почивки. 

Какви благозвучни фрази ми минаха през ума когато стигнах до адреса и се оказа, че той е грешен и е нямало никакъв смисъл да се мъча по тези нанагорнища няма да споменавам. Навигацията преизчисли маршрута до къщата за гости, в която щях да нощувам и тръгнах да се спускам. Според нея ми оставаха още около четиридесет минути. През деня бяхме писали със собственичката на къщата. Беше ме питала кога се очаква да пристигна и реших да се пошегувам:

- Аз карам колело по Камино. Тръгвам сутринта от Сантарем и имам да мина около сто километра. Само Господ знае кога ще пристигна. - Което всъщност, така си и беше.

Бях разбрал, че тази жена няма да е в къщата когато пристигна и че беше единствената от семейството, която говореше английски:

- Но няма да имаш проблеми. Сестра ми и майка ми са там, предупредила съм ги за теб и те очакват.

Адресът, до който този път навигацията ме докара също не беше верният. Беше ме запратила в някакви махали, отвсякъде лаеха кучета и вече започваше да ми идва вповече. Тогава реших да включа втора навигация - Google Maps, която успешно ме заведе до къщата. 

Позвъних няколко пъти на вратата, но никой не се показваше. Докато накрая отвори мъж, който по-късно разбрах, че беше от Швейцария, и който говореше английски:

- Аз също съм гост тук, но чух, че някой звънна няколко пъти и реших да проверя. Предполагам, че старата дама е в нейната стая. - Той почука на една от вратите вътре и от там излезе възрастна жена, която по всичко личеше, че беше задрямала. Нито аз говорех португалски, нито тя разбираше английски, но постоянно ми говореше нещо. Мъжът обаче говореше португалски и ми превеждаше. Каза да оставя колелото вътре във фоайето за по-сигурно.

Макар да нямаше нищо интересно наоколо това беше мястото, което ми хареса най-много от всички, на които нощувах през цялото време по Камино. Банята беше обща, но освен мен в къщата бяха само мъжът, който ми отвори и съпругата му. Беше чисто, подредено и уютно. В стаята ме чакаше купичка със сладки, която веднага опразних, както и сок, кана с чай и мляко. 

Бях изминал вече 102 километра за деня и изобщо не ми се караше още 11 до Ансиао, откъдето, ако имаше все още отворена църква, можех да взема печат. А после да карам още 11 километра обратно. На сутринта Роза - това беше името на жената, с която пишехме за резервацията, ми каза, че те не са включени в официалния път Камино и нямат печат, но една от предишните им гостенки беше направила печат в книжката си с молив от ключодържателя, на който беше закачен ключът за стаята, и на който имаше релеф с логото на къщата за гости. За всеки случай така си направих печат и аз. Тогава не знаех, че в следващите дни ще мога да събера повече от достатъчно печати. 

На сутринта сестрата на Роза дойде и ми приготви закуска, което забави тръгването ми с около половин час. Тя също не говореше английски, но беше инструктирана от сестра и:

- Сестра ми ще приготви закуска в 7:30. Добре ли е този час за теб? Закуската не е включена в цената, но тя е комплимент за теб, няма да плащаш. Само ще те помоля да оставиш добро ревю в Bookimg. - Нямаше начин да не го направя. Слязохме в приземния етаж в голямо кухненско помещение с огромна маса и камина. Жената запали котлоните и започна да пържи бекон и яйца, като в същото време отрупваше масата със сирена, плодове, сладкиши и напитки. Имаше храна за няколко човека, а аз бях единственият, който щеше да закусва. И тя говореше през цялото време нещо на португалски, което не разбирах. Разбрах само когато ме пита дали искам да изпържи още яйца и бекон и че говореше за времето, което беше мрачно и влажно. Докато говореше застана отстрани на голямата маса и дръпна покривката. Искаше да ми покаже масивната дървена маса, двете надлъжни половини на която бяха свързани със подобна на стъкло част, простираща се по цялата и дължина.  

Когато потеглих пътят беше мокър. Изглеждаше, че през нощта беше преваляло. Беше също мъгливо и по-студено от обичайното, вероятно заради по-голямата височина, която трябваше да набера през вчерашния ден, за да стигна до къщата. Надявах се когато се спусна по-надолу времето да стане по-топло и слънчево. Както и стана. Но докато въртях педалите започнах да усещам лека болка в колената, която беше малко по-силна в дясното ми коляно. Изминах двайсетина километра и спрях за почивка до една чешма. Бях започнал да се притеснявам за тази болка в колената, оставаха ми още доста километри да навъртя и през този ден. Почти безпроблемно стигнах Коимбра, малко по-голям град, разположен на двата бряга на Рио Мондего. Преминах по моста откъм страната, където беше старият град. От другата страна на реката имаше манастир, който обаче реших да пропусна, за да не губя време. Заключих колелото на един стълб и леко притеснен за него продължих нагоре по хълма през тесните улички. Беше пълно с туристи. Намерих старата катедрала, от която получих печат, но новата беше затворена в този ден. Имаше някакъв празник, не знам какъв точно, но беше пълно с тийнейджъри, облечени в бяло и черни мантии отгоре. Предположих, че вероятно празнуваха завършването на учебната година. Помотах се още малко из стария град и тръгнах към колелото. Докато вървях нямах никакви проблеми с колената, болката започваше да се усеща когато въртях педалите. Не бях сигурен дали е просто мускулна треска от натоварването предишните дни или нещо друго. В София карам колело, но не минавам такива разстояния за толкова кратко време, а тук се бях втурнал изведнъж. Преди да продължа по пътя покрай реката хапнах сандвич и десерт, които купих от един магазин наблизо. Бях седнал на пейка точно до реката и усещах как вятърът тук можеше да ми създаде допълнителни проблеми, така че не се бавих много и скоро пак тръгнах. Пътят беше съвсем равен и приятен, но изведнъж болката започна да се усилва толкова, че дори на този път имах нужда от почивка едва след не повече от петдесетина метра. Бях изминал вече 44 километра, но ми оставаха още почти петдесет и доста започнах да се притеснявам как може да завърши всичко, ако реша да продължа да карам. Точно в този момент забелязах в далечината железопътната гара и започнах да се чудя дали няма да е по-добре да се опитам да спестя оставащите километри с влака, вместо да рискувам коляното ми да се влоши още повече. Болеше ме само дясното, лявото вече си беше добре. По някакъв начин беше спряло да ме боли. Бях сигурен, че в Коимбра ще намеря място за нощувка и ще мога да карам през целия път след това, но нямах време. Трябваше да съм в Порто на следващия ден вечерта, а тези около петдесет километра, прибавени към оставащите за утрешния ден щяха да направят пристигането ми в Порто по планираното време вероятно невъзможно. Освен това нямах представа в какво състояние щеше да бъде коляното ми на другия ден. В Порто щях да прекарам една нощувка сам и две с Радка и Деяна и се надявах, че това време щеше да е достатъчно за пълното възстановяване на коляното ми. Не знаех и къде по-напред по пътя щях да мина в близост до гара, в случай че положението се влоши още. Така че отклоних към гарата, купих билет до Агуеда, където бях направил резервация и зачаках влака. В никакъв случай не съжалявах, или поне съвсем малко, че съкратих част от маршрута с влак. Това преживяване добави допълнителни впечатления, а също и идеи за в бъдеще. Билетчето до Агуеда струваше 5.60 евро, като за колелото не се плаща нищо, но по неясна причина на гишето ми казаха, че щом със с колело трябва да си купя билет от кондуктора във влака. 

Взех разстоянието от гарата в Агуеда до албергето с колелото, без това да създава проблеми с коляното ми. Може би почивката докато чаках влака и след това в него го беше възстановила до някаква степен. Всъщност не бях разбрал, че мястото, на което щях да пренощувам е алберге. Бях резервирал самостоятелна стая с баня, а албергето беше в друго помещение и имаше обща баня. В цената на нощувката беше включена и закуска на следващата сутрин, а за вечеря реших да пазарувам от Lidl. Стигнах до него пеша, защото исках да оствя коляното да почива от въртенето на педалите. Бях купил обаче повече храна, отколкото можех да изям, а в раницата нямах свободно място, така че я оставих преди да тръгна в кухнята на албергето.

Коляното ми беше по-добре, но болката все още се усещаше, така че реших и този ден да не го претоварвам. Отново взех влак за първите около дванадесет километра. На диаграмата на маршрута бях видял, че в началото и в края има изкачвания, а през останалото време пътят беше почти равен. Но сега не се чуствах добре. Обядът на ветровития бряг на реката в Коимбра не беше добра идея и сега си понасях последствията. Но пък се бях заредил с колдрекс още от самото начало.

С колелото минах около 36 километра през градове, села, гори и полета. Пътят ме отведе дори до самия бряг на Атлантика, където по протежението му беше изградена дървена рампа, но доста по-тясна от тази край Лисабон. Още в началото бях облякъл пухенката и карах с нея. Вятърът край брега беше много силен. Носех бански в раницата, но разбрах, че няма да имам никакъв шанс да ги използвам. В океана имаше само няколко сърфисти, за които големите вълни си бяха истинска радост. Бях пристигнал в Espinho, на около 24 километра от Порто, и се замислих отново за коляното си и изкачванията, които бях видял в навигацията. Реших да ползвам отново влака за тези последни километри. На гарата ме заговори една жена, но не говореше английски, така че не беше лесно да разбера какво ми казваше. Но пък момчето с нея знаеше някоя друга дума и така разбрах, че имаше бая да почакам влака до Порто точно тук. Той не минаваше през тази гара. Така че отново завъртях педалите докато стигна до следващата. 

За разлика от предишните гари тук близостта на големия град си личеше. Гарата беше голяма и гъмжеше от хора. Влакът обаче закъсняваше и няколко пъти променяха разписанието. По едно време дори се замислих дали не трябваше да продължа с колелото, но накрая той пристигна. Имаше вертикални стойки за велосипеди във вагона, но така и не успях да закача колелото на тях. След като слязох в Порто пуснах навигацията и зададох адреса на апартамента, който бяхме резервирали. Оказа се съвсем не близо за колело, а Порто е разположен на хълм, така че се поизмъчих още около час, докато най-накрая стигнах до адреса. Качих колелото по стълбите и го оставих пред вратата. Макар, че бях уморен излязох и се качих на метрото обратно до центъра, където по-рано бях слязъл от влака. Апартаментът се намираше само на няколко минути пеша от една от метростанциите и можеше да се стигне лесно навсякъде в града от там.   

Ето, че и този ден настъпи. Радка и Деяна бяха взели самолет до Рим предната вечер, откъдето се бяха прекачили за следващия полет до Порто. Все още не се чуствах добре и продължавах да пия колдрекс, което не беше особено приятна комбинация с проблема ми с коляното и умората от въртенето на педалите като цяло. За щастие по-късно през деня от настинката беше останала само досадна кашлица, която продължи няколко дни. Времето беше хубаво и слънчево и имахме цели два дена да се шляем накъдето решим. Радка предпочете да остане в стаята и да почине малко след дългото пътуване, но с Деяна направихме кратка разходка из квартала и проучихме магазинчетата. 

Бяха им казали, че въпреки че бяха поръчали дисаги, няма да могат да им ги изпратят, така че решихме да разгледаме в местния Декатлон. 

Взех колелото и тримата тръгнахме към най-близкия сервиз, който намерихме. Отне само десетина минути да поправят колелото. Когато човекът от сервиза ме повика да си го взема ми показа клипчето, което беше направил:

- Касетата беше много хлабава - на клипчето се виждаше как я мърдаше с пръсти и тя играеше съвсем свободно - също така някои винтове на кормилото не бяха затегнати добре. От тук ли тръгвате по Камино?

- Идвам от Лисабон и продължаваме заедно.

- Карал си до тук от Лисабон без никакви произшествия?! Ти си голям късметлия! Кормилото можеше да се извърти всеки един момент. Щеше да е много неприятно, ако ти се беше случило по време на спускане.

Няколко пъти бях бутал колелото и на спускане. Къде заради остри завои в края на улицата, къде заради прекалено стръмен участък, по който не се чуствах безопасно да спускам с колео, с което още не бях свикнал, или заради настилката. Отговорността за незатегнатите болтове обаче си беше моя. Бях пропуснал да затегна добре два от тях. До края на пътуването повече нямах проблеми със скоростите. Платих 10 евро за ремонта, които накрая, когато върнах колелото, ми възстановиха.

Колелата на Деяна и Радка също бяха пристигнали и тръгнахме към куриерския офис, където се намираха. Изкараха ги и ги подпряха на стената. Това, което съвсем до скоро беше само мечта, превърнала се в план, вече беше започнало да се случва наистина и настроението на трима ни беше започнало да се приповдига. Проверихме техните кормила за всеки случай. За разлика от моето колело техните нямаха нужда от затягане на болтове или монтиране на педали. Педалите на колелото на Радка си бяха монтирани, дори противно на това, което бяха казали, и двете колела бяха пристигнали с дисаги. Оказа се обаче, че колелото на Деяна е пристигнало без педали. Започнахме да търсим по дисагите, но така и не намирахме. От офиса се обадиха на магазина, от който бяха пратили колелата. Разбраха се, че може да купим педали, а те ще възстановят и тяхната стойност. Ходихме отново до Декатлон, но не за дисаги, а за педали. 

Останалото време в Порто прекарахме обикаляйки градските забележителности и магазинчета. Открихме чудесен семеен ресторант малко по-далече от апартамента, където бяхме отседнали, но ни хареса достатъчно, за да го посетим два пъти. 

Деяна, която не яде месо, обаче имаше проблем. Навсякъде предлагаха изобилие от тесто, сладкиши и манджи с месо. Изглеждаше, че Португалия, както и Испания по-късно, не бяха подходящи дестинации за вегетарианци. Понякога, когато питаше дали предлагат нещо без месо, получаваше отговор от типа на "ами, ще ти измислим нещо", придружен с малко странен поглед.  

Споделих с Радка и Деяна маршрутите, разпределени по дни, в случай, че някой изостане. Карахме плътно в дясно на шосето, а автомобилите непрекъснато преминаваха покрай нас. Отне ни известно време докато излезем от града и стъпим на по-спокойни пътища. Изкачих едно нанагорнище и се обърнах да видя къде са. Първоначално не ги видях, бяха изостанали, но след малко изникнаха. Бутаха си колелата, а още бяхме в самото начало. Изчаках ги и Деяна започна да кара зад мен, но Радка изоставаше. Бяхме планирали почти шестдесет километра за този ден. Знаех още от началото, че щеше да е много трудно да се движим тримата заедно, всеки си имаше собствен стил на каране. Понякога се изчаквахме и продължавахме заедно, докато разстоянието помежду ни отново не се увеличаваше. Не бяхме сами, по същия маршрут имаше много други велосипедисти. Както и предните дни, и тези нямаха никакъв багаж със себе си и повечето караха шосейни велосипеди. Дори някои групи бяха облечени с еднаква екипировка.

Пътят продължаваше напред, но имаше две маркировки за Камино, като и двете сочеха към отбивката вдясно. Помислих, че няма как и двете да не видят две маркировки точно на пътя и спрях да си купя вода в едно от крайпътните заведения. Когато излязох тях още ги нямаше, зачудих се дали не ме бяха подминали. Качих се отново на колелото и продължих по знаците. Карах, но познавайки Радка започнах да се съмнявам, спрях и извадих телефона. Радка споделяше своята локация в Google Maps с мен. Разбира се, както се опасявах, видях нейната снимка на съвсем друго място. Бяха продължили да карат направо. 

Има два главни маршрута от Порто до Сантяго де Компостела. Единият върви близо до брега почти през цялото време, а другият е на няколко километра по-навътре. Бяхме се заговорили с един човек пред ресторанта, където вечеряхме предишната вечер. Той също щеше да тръгне по пътя с колело. Беше минавал пътя няколко пъти до тогава, както пеша, така и с велосипед. От него научихме, че вътрешният маршрут е по-труден, с повече денивелация, а на крайбрежния вятърът е прекалено буен. Собственичката на ресторанта пък, ни беше казала, че следващите дни са почивни в Португалия и много хора ще тръгнат по пътя. Както и, че имаше предупреждение за много високи температури през предстоящите дни. Бяхме избрали да караме по крайбрежния път, но маршрутът, който бях свалил тръгваше първо навътре и след това излизаше на брега при Еспосенде, откъдето щяхме да продължим по крайбрежнието. 

Чухме се с Радка и се разбрахме да се върнат на нашия маршрут. Друг колоездач ги доведе до мястото, на което се бяхме уговорили да се чакаме и пое обратно по своя път. Беше им казал, че пътят по който бяха тръгнали е крайбрежния, а този, по който карам аз е вътрешния. Бях следвал навигацията, както и маркировката, които до този момент съвпадаха. Продължихме по планирания маршрут докато не стигнахме до място, на което на една от маркировките имаше стрелка надясно и надпис, който указваше вътрешния маршрут. Маркировка, която да показва друг маршрут не видяхме и решихме да не следваме навигацията, а да поемем право към брега и от там да продължим надясно покрай него. 

Отново бяха изостанали и аз спрях близо до една църква да проверя къде са. Оказа се, че бяха на същата улица, по която карах и аз, но доста по-назад и бяха седнали да обядват в един крайпътен ресторант. Разбрахме се да ги изчакам и използвах времето да обядвам със сандвичите, които имах. След известно време пак се чухме. Радка не искаше да продължи към брега, а беше решила, че ще спести време ако кара нагоре по диагонал и така излязат на брега. Реших да следвам пътя, по който бях тръгнал и се разбрахме, че ще се чакаме в хостела.

Навигацията отново ме беше заблудила и карах повече, отколкото беше необходимо докато не разбрах, че на мястото, което ми показваше че съм пристигнал нямаше да намеря хостела. Отново превключих на Google Maps, която ме върна назад по натоварената с пешеходци крайбрежна алея и моста над реката, който беше в ремонт. Преминаването му ставаше или като тръгнеш пред всички автомобили по единственото работещо платно, където от едната страна на моста изчакваха тези от другата да преминат, или отстрани до парапета надявайки се, че няма да се засечеш с пешеходци, защото беше прекалено тясно. Върнах се наобратно покрай парапета и след десетина минути намерих хостела. Регистрирах се и реших да потърся магазин наблизо, но и двата магазина за хранителни стоки, които бях видял на картата бяха затворени. Затова пък все още работеше сладкарницата, така че не без нежелание се натъпках отново с тесто. 

Няколко часа по-късно пристигнаха Радка и Деяна. Радка изглеждаше много изтощена. Казаха, че били объркали пътя и, че и те карали повече от неоходимото, но не бяха минавали моста. Били се въртяли някъде назад след ресторанта, в който бяха обядвали. Дадох и единствения ми останал енергиен гел, който не бях сметнал, че ще ми бъде необходим за  този ден. Деяна беше добре и беше решила да отиде до Lidl, който по думите на човека от регистратурата беше на десетина минути. Придружих я, но десетина минути предположихме, че е имал предвид с кола, защото ни отне доста повече да стигнем до там пеша. Минахме покрай сергия, от която Деяна реши да купи зеленчуци и да сготви нещо вегетарианско. Жената от сергията не говореше английски и не успяхме да разберем какви бяха зелените листа, които Деяна опита, но вкусът им и беше харесал и купи и от тях. Опитахме да проверим в интернет и вероятно бяха листата на нещо като ряпа, но така и не разбрахме със сигурност. На вечеря обаче ядохме зеленчукова манджа, каквато тя никога преди не беше готвила. Само че беше започнала да се оплаква от болка в коляното. Често след това се случваше да виждаме пилигрими с превръзки или ластици на някое от колената. Бях си купил такъв и аз докато бяхме в Порто и го ползвах няколко дена когато не карахме.

На следващия ден тръгнахме рано. Пътят беше по-лек от вчерашния и карахме по крайбрежието. Времето беше слънчево, но ветровито. Нямаше нужда от навигация, защото пътят беше маркиран и освен нас имаше и пешеходци със своите раници и клатушкащи се мидени черупки, каквито си бяхме купили и ние от Порто. Бяхме изминали почти 48 километра и оставаха още само 7-8 до Камина, но състоянието на коляното на Деяна се беше влошило. Беше и се случило същото, както на мен няколко дена по-рано. Когато ходеше не я болеше, но болката се усещаше докато въртеше педалите. Последните няколко километра до Камина взехме с влака. Имахме достатъчно време да се разходим в градчето и да поседим в едно от заведенията на площада. Сервитьорът, мъж малко над средна възраст, донесе с бирата, която Деяна си беше поръчала пластмасова чашка пълна с нещо, приличащо на огромен нахут. Демонстрира ни как се яде като бръкна в чашата, взе едно зърно и изсмука вътрешността, а обелката изхвърли. Няколко минути по-късно обиколи масите и събра всичко, беше дошло време да затварят.

Рецепционистът в хостела ни беше казал, че на следващата сутрин може да ни закарат или да ни кажат къде да чакаме и да ни прехвърлят с лодка в Испания. Но заради коляното на Деяна решихме да преминем границата с влака и да не караме. Ако бяхме минали с лодка нямаше да има гара наблизо, което щеше да е проблем, тъй като една вечер не беше достатъчна за възстановяването на коляното и. Така че на сутринта хванахме влака за Валенса, където трябваше да се прекачим до Виго, а оттам до Редондела. 

На касата във Виго отидохме с Радка, а Деяна остана да пази колелата. Касиерката каза, че може да качим само две колела във влака. Както беше споменал и касиерът във Валенса, но бях останал с грешно впечатление какво точно имаше предвид. Така че взехме само два билета. Помислих, че ни бяха казали по две колела наведнъж, нещо като ограничение за групи, и се върнахме с Деяна, за  да купим билет и за нея. Но касиерката отказа да ни даде билет, на който да пише, че ще бъде качен и велосипед. Каза ни, че може да купим такъв за следващия влак. Купихме обикновен билет за същия влак. Беше безумно един от нас да остане и да чака следващия влак, защото в целия влак можело да се качат само два велосипеда. Ами на гарата имаше още поне десетина колоездачи. Изглеждаше, че никой не се съобразяваше с това странно изискване. Заговорихме се с възрастна двойка, част от група, която макар да беше тръгнала с електрически велосипеди, също имаше нужда от малко почивка и възстановяване. Мисля, че те си взеха отделни билети за различни влакове. Ние бяхме решени да се качим тримата заедно. За всеки случай Деяна си беше купила и билет, на който пишеше, че ще бъде качен велосипед за следващия влак. цената беше само около 2-3 евро. 

Когато влакът пристигна всички се наредихме пред вратите. Служителка на гарата се опитваше да информира всички колоездачи, че трябва да свалят дисагите преди да качат велосипедите във влака. Нещо, което би забавило всички с дисаги и би създало доста неудобства. Аз нямах такъв проблем, защото нямах дисаги. Не знам дали някой от останалите свали дисагите от колелото си, но ние тримата се качихме без никой нищо да сваля. Не, че не се опитаха, но просто беше прекалено неудобно. 

От гарата в Редондела до хостелът-алберге продължихме карайки, без проблеми. Разстоянието не беше голямо. Настанихме се в стая за осем човека и излязохме на разходка. Нямаше много забележителности или нещо, което да привлече вниманието ни тук. Беше пълно предимно с албергета и заведения. Намерихме църква, в която поставихме печати в книжките си. Всъщност, печати по пътя можеха да се вземат не само от църквите и местата за нощувка, но и от някои магазини и заведения. Те служеха за доказателство за преминатия път когато отидеш в пилигримския офис в Сантяго де Компостела да вземеш сертификата си. Когато по-късно се прибрахме в хостела забелязах, че от всички осем човека в стаята само аз бях мъж.

Стегнахме багажа, качихме се на колелата и тръгнахме рано към Калдас де Рейс. За щастие бяхме карали не повече от стотина метра, когато разбрах какво беше чуството, че нещо не беше както трябва. Казах на Радка и Деяна, че се връщам до хостела, а на себе си си казах "И как успя да забравиш цяла раница в хостела?! Много си зле! Добре, че се сети навреме!" Взех раницата от общото помещение и ги настигнах. 

Още от началото маршрутът започна със стръмни баири. Опитвах се да въртя педалите колкото мога, но на места спирах за почивка или започвах да бутам. Така минахме  първите няколко километра. Понякога спирах и изчаквах Радка и Деяна и продължавахме заедно. Докато ги чаках обаче ми направи впечатление нещо, което ме притесни. Всеки път докато чаках Радка и Деяна ме подминаваха едни и същи пешеходци, които после аз подминавах. Изчаках отново да се съберем тримата и им споделих какво бях забелязал:

- Движим се много зле, подминават ни едни и същи хора, а те ходят пеша! Имаме да покрием разстояние за колела, а с тази скорост няма да стане. - Разбрахме се, че всеки ще кара както може и ще се чакаме в хостела. Не исках да проточвам карането цял ден, а в хостелите рецепционистите обикновено си тръгваха към 7 вечерта и рискувахме да няма кой да ни настани, ако закъснеехме прекалено. Когато по-късно се чухме с Радка разбрах, че Деяна беше обмисляла да се качи отново на влак и с него да измине част от разстоянието, а пък Радка искаше да продължи с колело. В този ден имаше много пешеходци, които подминавахме. На някои от тях това им изглеждаше забавно. Бях сложил както обикновено качулката под каската, но някакво насекомо беше вероятно засмукано през нея и беше попаднало на гърба ми. Усещах как ме хапеше и се наложи да спра, свалих блузата и го махнах. На едно място реших вместо по знаците да продължа по асфалта. Баирите от началото на деня вече бяха останали назад и маршрутът беше станал по-поносим. Поех по широкия празен път и започна дълго и приятно спускане, в края на което се върнах отново по знаците. В Понтеведра, който беше на половината на пътя до Калдас де Рейс отворих Google Maps и проверих локацията на Радка и Деяна. Бяха доста по-назад, но се движеха в правилна посока. 

За разлика от предишните градчета тук имаше красив център със стари сгради и спрях за кратка почивка и разходка. Не успях да намеря печат в катедралата, но пък намерих в друга църква близо до нея. Наоколо се разнасяше мелодията, изпълнявана от уличен музикант, който върна спомените ми от Матера от миналата година. Беше същата мелодия като онази, която друг музикант бях чул да изпълнява там. 

Скоро отново поех по знаците зазидани в камъните, с които беше павирана улицата. Маршрутът преминаваше през няколко горски участъка, където имаше места, на които  прецених, че щеше да е по-безопасно да бутам колелото, защото не карам на такива терени.

Около един и половина на обяд пристигнах в хостела. В стаята щяхме да бъдем само ние тримата. Бяхме настанени на втория етаж, до който се стигаше през отделен вход в сградата, за който ни дадоха ключове. Колелата оставихме във входа пред стълбите. Имах достатъчно време да се изкъпя и да изпера някои от дрехите си. Тук щяхме да изкараме две вечери, защото на следващия ден Радка имаше два изпита, които щяха да се проведат онлайн и нямаше как да кара. Малко по-късно тя ми се обади да се увери, че беше на прав път. Навигацията не се справяше много успешно с намиране на хостела, макар той да беше на добро място. Разбрах, че и двете бяха продължили с колела и Деяна беше изоставила идеята за влака. Радка пристигна в 18:30, а Деяна пет минути след нея. Деяна беше решила да не спи втората вечер тук, а на следващия ден да тръгне сутринта и да премине част от оставащия път. С нея се разходихме до църквата, а след това тя остана в стаята да почива, а ние с Радка отидохме в едно от заведенията наблизо. Бяхме се заговорили за пътя, клиновете и удобството, което предлагаха. До преди да пристигнем в Португалия не бяхме карали с клинове, както и не знаехме, че се носят на голо. Не се препоръчва да се носят с бельо и коментарът ми я разсмя:

- О, много ми харесва, много е удобно! Даже не слизам от колелото когато ми се ходи до тоалетна!

На следващия ден станах малко по-късно от обикновено, беше ден за почивка. Деяна вече беше тръгнала. Докато течаха изпитите на Радка аз се разхождах навън. Няколко преки бяха заети от сергии и от двете страни на улицита, предимно с дрехи на доста ниски цени, дори за нас. Предположих, че беше нещо като пазарен ден, защото когато бяхме пристигнали нямаше никакви сергии. 

На нашия етаж в хостела бяха пристигнали семейство колоездачи и една-две групи пешеходци и бяха заели другите стаи. След като изпитите приключиха и Радка беше взела и двата, отидохме да накиснем краката си в термалния извор, който беше една от местните забележителности. Чухме се с Деяна, която още около обяд беше намерила място, на което да пренощува, някъде около средата на пътя до Сантяго де Компостела. 

С Радка се разбрахме, че през следващия ден няма да я чакам, ако започне да изостава много. Имаше маркировка навсякъде и пътят вече беше пренаселен с пилигрими. Нямаше как да се объркаме. Дори мислех да карам само по знаците без да ползвам навигацията. 

Ето че и последният ден, който щяхме да прекараме въртейки педалите беше настъпил. Днес щяхме да завършим Камино Португес. Радка изостана още в самото начало. Пътят ни минаваше през градчета, гори и по асфалтови шосета. Тримата се намирахме на различни места по него, но поддържахме връзка през цялото време. Някои улички в градчетата бяха прекалено тесни и стръмни, или с остри завои в края и отново бутах колелото няколко пъти. Имаше някои участъци, където маркировката не се забелязваше лесно и можеше да се заблудиш. Радка ми звънна да ме пита за пътя, защото беше изгубила маркировката и не виждаше други хора по пътя. Беше много трудно да я ориентирам, предвид разстоянието помежду ни, но тя успя да се оправи сама.  

Точно преди Сантяго де Компостела маркировката се разделяше в две посоки - едната сочеше направо, а другата надясно. Група англичани с електрически велосипеди също се чудеха по коя да тръгнат. Погледнах картата, и двете изглежда водеха на едно и също място и продължих направо. Когато навлязох в града пуснах навигацията и зададох да ме отведе до катедралата. Имаше много хора по улиците на стария град, така че реших да сляза от колелото и да бутам докато се опитвах да следвам навигацията. Скоро пред мен започна да се разкрива красив фонтан, а зад него се извисяваше огромната катедрала на Сантяго де Компостела. Тълпа от хора се беше наредила пред входа в края на стълбите. Това беше! Не ми се вярваше, че свърши, но успешно бях стигнал до крайната цел на пътя на пилигримите. Не бях сигурен какво трябваше да правя сега. Друг колоездач ме помоли да му направя снимка и от него разбрах, че хората, които чакаха пред катедралата просто искаха да я посетят. Ако исках да си взема сертификат трябваше да отида по-надолу до пилигримския офис.

Деяна беше някъде наоколо и се разбрахме да се срещнем. Оказа се, че катедралата беше дори по-голяма от това, което се виждаше от мястото, на което бях дошъл. Имаше няколко входа от всички страни. Отне известно време докато се разберем кой на кой вход се намира, но накрая се намерихме. Решихме да намерим апартамента, в който щяхме да прекараме следващите дни, само че когато пристигнахме там нямаше никой. Никой не отговаряше и на телефоните, които бяха оставили в Booking. Успяхме да влезем във входа докато едно момиче излизаше. Питахме в съседния магазин дали случайно нямат контакти на хазяите, но така и не успяхме да се свържем с никого. Искахме обаче да се преоблечем и да свалим дрехите, с които бяхме карали, не ми се обикаляше из града по клин и с каска. Накрая просто се преоблякохме във входа, оставихме багажа пред вратата, която водеше до апартамента и излязохме. Оставих съобщение на собственичката. Магазинът за колела се намираше в същия район, недалече от апартамента и отидохме да върнем колелата. От там продължихме обратно към катедралата и след нея до пилигримския офис. Взехме сертификатите си и се върнахме при апартамента, където Радка ни чакаше. Докато бяхме обикаляли собственичката беше дошла и беше вкарала багажа ни вътре. Беше ми оставила съобщение, че апартаментът е готов и инструкции как да отключим. 

Полетът ни до София беше на по-следващата сутрин и имахме още един цял ден в Сантяго де Компостела, който прекарахме разхождайки се из града. Посетихме катедралата, парка и няколко по-малки църкви. По случай взетите успешно изпити Радка ни почерпи на виенското колело в парка. Обмисляхме идеята да отидем до Фаро де Фистера, но се отказахме да прекараме цял ден в пътуване.

Когато попълвахме документите за сертификати в едно от полетата трябваше да изберем причината за пътуването измежду три - религиозна, нерелегиозна и друга. Попълних друга. Предполагам, че всеки тръгва по Камино с различна нагласа и воден от различни цели. За много хора това е път на себепознаване. Други казват, че пътят сам ги приканва да тръгнат по него. За мен беше едно прекрасно изживяване. Не знам защо избрах Камино, има много други възможности за велопътешествия из Европа. Може би щеше да е различно, ако бях тръгнал сам, какъвто беше първоначалният ми план. Но се радвам, че го споделих с приятели. Казват също и че едва завършил един Камино, вече започваш да правиш планове за следващия. Признавам си, че макар не винаги да беше лесно, точно такава мисъл ми беше минала през главата в Сантяго де Компостела. Може би някой ден, някой друг Камино пак ще ме отведе до Сантяго. Кой знае. 

Иван Панчев, 2024

Снимки от това пътуване може да разгледате тук

Видео от това пътуване може да гледате тук (има проблем с аудиото)